Богоявление – езическата нова година?

Провокиран съм от ежегодните надпреварвания по кръстохвърлячество, организирани от епископата на Българската православна църква. За поредна година новинарските емисии съобщават за безбройните смелчаци, избрали студените води на реки и язовири, за да разкършат голи снаги и да покажат здрави мускули, в надпревара да уловят Христовия кръст, хвърлен с благословението на местният епископ и дори лично от него.

За здраве, щастие, успех, берекет, пари, късмет, любов и какво ли още не. Там наблизо ги чака гаджето с хавлия в ръце, а те храбро се пъчат и хвалят, че им е горещо и със зъзнещ глас обясняват на колко са години и едва ли не, че от пеленачета ходят да скачат. Тук няма значение какъв социален статус имат, каква религия изповядват или дали изобщо вярват в нещо – нали ще ги дават по телевизията и във фейсбука ще качат снимки. Нали кмета лично ще даде на победителя стотачка, а епископът ще го дари с дървен кръст, изваден от водите.

След малко новинарската емисия продължава с цял отбор пияни калоферчани, решили да изтанцуват богоявленското хоро в „топлите води” на близката река, за да покажат как тачат празника и колко им е акъла. Има и интервю с един от тях, който още преди да влезе във водите, не се държи на краката си, но има другари, които да го подкрепят в нелеката задача. Само там някъде в далечината калоферският свещеник и две монахини, между алкохолните пари на пияните смелчаци, извършват свето кръщение на малко дете – лъч християнство за светлия празник.

Друго важно събитие от деня е поръсването на народната българска платена армия и нейните бойни знамена в мирно време в няколко града на страната. Това ритуално пръскане на светена вода се повтаря няколко пъти в годината, все около празници с наслоена езическа символика, все за здраве. Независимо че армията ни на практика не прави нищо – поне често, често се строява за поздрав и благословение със светена вода.

Празничният блок завършва с поздрав за всички, които носят името на св. Йордан, пък дано той да им помага, да им дава здраве, успех, късмет, любов и от каквото имат нужда. Оказва се, че името на светецът-река носят не малко българи. Показват се таблици с процентно съотношение на носещите името Георги, Иван, Драган и Петкан. Има и диаграми с новите тенденции в даването на имена. Новинарите дори отделят внимание на поредното ромско семейство, което избрало име на своята рожба. Кръстили я на преподобни Версаче (ВерсачИ, ако трябва да сме точни), а братовчед му ще носи името на св. Армани. Но нека да са живи и здрави.

И до тук - нищо, което да ни свързва с събитието от преди близо 1980 години, когато Синът Божий се яви в плът, за да приеме кръщение от Йоан в река Йордан, че Света Троица се яви в пълнота. Отец посочи Своя възлюбен Син, а Дух Свети слезе като гълъб. Наистина защо новинарските емисии да отделят внимание на това събитие? Там нямаше замръзнали води, Йоан Кръстител не беше облякъл скъпоструващи златотъкани одежди, нямаше го кметът, царят или пъдарят. Само някакъв си Син Божий се смири и, за да изпълни всяка правда, прие кръщение от своя братовчед. Без златни ланци, синджири и украшения, без мускули и цинизъм, без екшън и нездрава емоция.

Вместо да възпоменава това събитие, което бележи началото на обществената проповед и служение на Господ Иисус Христос – Въплътилият се Син Божий и наш Изкупител, епископите ни избират добрата медийна обстановка и компанията на висшестоящи държавни чиновници, за да дефилират със скъпоструващите си одежди и да показват що е то православие - чрез ръсене, кръстене, махане с ръце, с намръщен благоговеен поглед. Важното е да се покажат тук до ледените води, заобиколени от млади православни атеисти, дошли за зрелището, за да станат звезди за няколко минути.

А Църквата, а паството... Те ще си живеят в своето езичество. Клириците ще го поощряват и насърчават, защото не искат да го заменят с истинската вяра Защото неверието е печелившо и когато правиш всичко за здраве. Когато омилостивяваш Бога и неговите светци като купуваш свещи и правиш водосветчета и корбанчета, но най-вече като пускаш голяма пара в църковната каса, или даваш добър хонорар за требничарското мърморене – правиш ли това всичко ще ти е наред.

Богоявление е светъл християнски празник. Но в нашите географски ширини това е Нова година. На него започва езическата нова година. А календарът е пъстър с валентинки, мартеници, халва, върбички, яйца и козунаци, печено агне и корбан за здраве, пчелен мед и риба(но само ако е храмов празник), орехова шума и много, много зрелище... за здраве!

Автор: Пламен Иванов

Източник: тук

Златоуст: Да не угодничим когато проповядваме

Беседа

за това, че да говорим на народа с угодничество,

е опасно както за тези, които говорят, така и за ония,

които ги слушат, и че речта против прегрешенията

е полезна и се явява най-голяма справедливост.

Достатъчно, мисля, неотдавна ви нападахме и ви причинихме дълбока рана. Следователно днес е необходимо да предложим лечение и да доставим по-приятни лекарства. Това е най-добрият начин на лечение: Не само да режем, но и да превързваме раните; това е достоен за удивление закон за наставлението: не само да порицаваме, но и да увещаваме и утешаваме. Така е заповядал и Павел: изобличавай, запретявай, увещавай (2 Тимотей 4:2). Ако някой винаги утешава, с това прави слушателите още по-нехайни; а ако само порицава, ги прави по-ожесточени, защото, не можейки да понесат бремето на непрестанните изобличения, те веднага бягат. Затова трябва да има различни начини на наставление. И така, тъй като предния ден речта много силно огорчи ума на всеки, днес имаме нужда от по-ласкаво наставление, и върху огорченията, произлезли от изобличенията, е нужно да излеем, като елей, ласкавостта на речта, като първо ви напомним за самите изобличения.

Неотдавна ние ви прочетохме постановлението на Павел относно приемането на тайнствата, предназначено за всички, посветени в тайнството. А законът беше такъв – нали нищо не ни пречи и сега да го прочетем отново: нека всеки да изпитва себе си, и тогава да яде хляба и да пие чашата (1 Коринтяни 11:28). Посветените в тайнствата знаят за какво говорим, какъв е този хляб и каква е чашата. Защото, който яде и пие, казва (Писанието), Господа недостойно, виновен ще бъде спрямо тялото и кръвта Господня (1 Коринтяни 11:29,27). Ние ви прочетохме този закон; изяснихме и смисъла на изречението. Казахме какво значи: виновен ще бъде спрямо тялото и кръвта Господня – че той ще понесе същото наказание, каквото ще претърпят и разпналите Христа. Както онези убийци, казва, са станали виновни за кръв, така и тези, недостойно причестяващи се с тайнствата; именно това значи: виновен ще бъде спрямо тялото и кръвта Господня. На пръв поглед, казаното е силно преувеличено и тази заплаха е нетърпима; ние добавихме и размишление, с помощта на пример, имащо голямо съответствие. Както, казах, ако някой разкъсва царска багреница и я опетнява с кал, той почти оскърбява самия цар, облечен в нея – така, разбира се, и тук; и онези, които са убили Тялото Господне, и тези, които се причестяват с Него с нечиста мисъл, еднакво оскърбяват царската одежда. Юдеите Го разкъсали на кръста, осквернява Го и този, който Го приема с нечиста душа, така че, макар и греховете да са различни, оскърблението е еднакво. Това разтревожи и смути мнозина; уязви съвестта на слушателите, и по-точно не само слушателите, но преди вас и на мен – говорещия; наставлението е общо и раните са общи, затова и прилагам общи лекарства. Това е дело на Божието човеколюбие – и говорещият, и слушащите да подлежат на един и същ закон, да бъдат причастни на едно и също естество и всеки да е еднакво отговорен за това, че пристъпва закона. Защо? За да отправя упреци в съразмерна степен, за да стане снизходителен към съгрешаващите, та спомняйки си за собствената немощ, да не причинява непоносими изобличения. Затова Бог не е изпратил ангели от небесата и не ги е поставил учители на човешкото естество, за да не отправят твърде безпощадни упреци поради превъзходството на своята природа и поради човешката немощ; но Той е дал смъртни хора за учители и свещеници, хора, облечени в немощ, та едно и също, виновността в едно и също на говорещия и слушащите да стане юзда за езика на говорещия човек, която да не му позволява да отправя прекомерни обвинения. А че това е истинно, сам Павел, поставил този закон, ни е разяснил и причината, като е казал така: Защото всеки първосвещеник, измежду човеци избран, за човеци се поставя, за да може да бъде снизходителен към невежи и заблудени (Евреи 5:1,2). По какъв случай и защо? Понеже и сам е обложен в немощ (-2). Виждаш ли, че немощта става основание за състрадание и сродството на естеството не позволява упрекващият някога да падне в прекомерност, макар и сам да е обзет от голяма ревност? Но защо казах това? За да не казвате: ти – бидейки чист от грехове и свободен от скръбта, произлизаща поради упрека – с голяма сила ни нанасяш много дълбока рана. Аз пръв чувствам болка, тъй като и сам съм подхвърлен на прегрешения. Всички се намираме под епитимии (Премъдрост Сирахова 8:6); и: никой не може да се похвали, че има чисто сърце(Притчи 20:9). И така, аз направих тези изобличения не защото разсъждавах в областта на чужди за мен бедствия и не вследствие на някаква безчовечност, но воден от голяма грижа. При лекуването на телата онзи, който нанася удар, не получава никакво усещане за удара, този, когото режат, единствен се измъчва от болки; но при лекуването на душите не е така – ако аз не греша, съдейки за делата на другите хора според моите собствени - но говорещият сам пръв се измъчва от болка всеки път, когато упреква другите. Ние не скърбим така, изобличавани от страна на другите, както когато изобличаваме другите за грехове, в които сме виновни, защото съвестта веднага започва да порицава говорещия, и това обстоятелство, че облечения в достойнството на учителството пада в едни и същи прегрешения с учениците и има нужда от същите изобличения, причинява на говорещия още по-горчива печал.

2. И сега оплаквам това не без причина, но тъй като мнозина, не понесли тежестта на казаното, след връщането назад са изразявали недоволство, казвайки: ти ни отклоняваш от свещената трапеза и ни прогонваш от причестяването – по тази причина и аз бях принуден да кажа, за да разберете, че не отклонявам, но по-скоро събирам в едно; не прогонвам и не отдалечавам, но по пътя на изобличенията още повече привличам към себе си. Страхът от възвестеното наказание, падайки върху съвестта на грешниците, като огън върху восък, унищожава и очиства нашите прегрешения, като действа постоянно, и правейки ума чист и блестящ, влага в нас по-голямо дръзновение; а от дръзновението и вследствие на веселото настроение духът може да стане по-склонен към непрестанно общение в неизказаните и страшни тайнства. И както онзи, който дава горчиви лекарства на хората, загубили апетит, и очиства лошите сокове прави така, че те с по-голяма охота се докосват до обичайната храна – така и този, който говори горчиви думи и с тях очиства ума от лоши помисли и премахва тежкото бреме на прегрешенията, дава на съвестта възможност да се поеме дъх и прави така, че тя с по-голямо удоволствие вкусва Тялото Господне. Затова трябва не да негодуваме срещу това, което е казано, а да прославяме и хвалим.

А ако някои са много немощни и не понасят тази наша защита, аз бих могъл да им кажа, че ви обяснявам не свои собствени закони, а чета буквите, слезли от небесата; и е необходимо, когато ми бъде поверено това служение, аз или да кажа с дръзновение всичко, което се съдържа в тях, като навсякъде търся ползата за слушалите, а не удоволствието, или, боейки се от ненавистта на слушателите, по пътя на това неуместно ласкателство да пожертвам и своето и тяхното спасение. А че и за говорещия, и за слушащите е много опасно да премълчаваме за нещо от божествените закони, и учителите се съдят като виновни за убийство, когато не изясняват без страх всички Божии закони – аз отново ще ви посоча за свидетел Павел. Във всички дела винаги прибягвам към тази свята душа поради това, че изреченията на Павел са някакви полезни и божествени закони, тъй като не Павел говори, но Христос, движещ неговата душа, чрез него говори всичко, което е казал. И така, какво говори Павел? След като е призовал жителите на Ефес и им е казал последна реч, тъй като вече е имал намерение да си отиде от тях – учейки техните началници на това, че както онези, които проливат кръвта на учениците, така и които не им говорят полезното, подлежат на изпитване и наказание – той почти казва: чист съм от кръвта на всички. Защо? Защото не пропуснах да ви известя всичката воля Божия (Деяния 20:26,27); ако той се беше побоял да възвести, то не би бил чист от кръвта им, но би бил съден като човекоубиец, и съвсем естествено, тъй като човекоубиецът умъртвява само тялото, а говорещият лъстиво и правещ слушателите по-небрежни погубва душата; единият предава на тукашна смърт, а другият погубва душата и я изпраща на безсмъртни мъчения и наказания. И така, нима само Павел казва това? Съвсем не, но и преди Павел Бог, на Свой ред, чрез устата на пророка тайнствено предвещава същото, като казва: Аз те поставих страж над дома Израилев (Езекил 3:17). Какво значи страж? Страж се нарича този, който, докато войската се намира долу, е застанал на висока и хълмиста местност и оттук следи за нападащи неприятели, и съобщава на намиращите се наблизо за нападението, и подтиква към подготовка за сражение, така че да не ги нападнат неохранявани и да ги умъртвят лесно. И така, тъй като, живеейки на земята, не виждаме много от ужасите, които ни заплашват – то Божията благодат е устроила стоящите като че на високото място на пророчеството, светите пророци, отрано да известяват, че ни заплашва бъдещият Божи гняв, та ние, като дойдем на себе си чрез покаяние и изправим падналата си душа, много преди това да отклоним от себе си изпратения от Бога удар. Затова Той казва: Аз те поставих страж над дома Израилев, за да предизвестиш, че ни заплашва бъдещо нещастие – както онзи съобщава за нападение на врагове. И Той налага немалко наказание на този, който не предупреждава за Божия гняв. Какво е то? Душите на погиващите, казва Той, ще подиря от твоите ръце (3:20). Кой е толкова жесток, безсърдечен и безчувствен, че да започне да обвинява говорещия и непрестанно беседващ за Божия гняв, който би се подхвърлил на толкова голямо наказание, ако премълчи? И така, че не е полезно за нас – говорещите – да премълчаваме за това, достатъчно са ни научили и пророкът, и апостолът; а че то не е полезно и за вас – слушащите - ще стане ясно от следващото. Ако аз, премълчавайки, прикривах с мълчание греховете, то с право би започнал да негодува всеки, справедливо би започнал да се сърди, дори и аз да не мълчах; а ако, колкото и да мълчим сега, там при всички случаи греховете по необходимост ще се открият, то – каква полза бихме имали от мълчанието? Никаква полза, а вреда – много голяма. Всеки път, както ще кажа сега – водя към покаяние и душевно съкрушение; а ако мълча, тук няма и да си спомням за онези грехове, които сме допуснали, и няма да се разкаем; а там ще ги видим пред очите си оголени и открити и ще плачем без полза и напразно.

3. И така, ако при всички случаи е необходимо или тук, или там да се съкрушаваме за своите прегрешения, то по-добре тук, а не там. Откъде става ясно това? От пророческите и евангелските думи. Пророкът казва: в ада кой ще Ти се изповядва? (Псалм 6:6). Христос ни е научил на същото и чрез притча. Имало един бедняк – Лазар, казва Той; той цял бил покрит със струпеи (Лука 16:20) и имал неизлечима болест; а един друг човек – богаташ, не давал на бедняка нито троха. Впрочем защо е нужно да разказваме тази притча? Вие знаете цялата тази история, за безчовечността на богаташа, който не отделял на бедняка от трапезата, за бедността и глада на бедния, с които той непрестанно се борел. Но така е в тукашния живот; а след това, когато всеки от тях умрял, богаташът вижда същия бедняк в лоното Авраамово. И какво казва? Отче Аврааме, прати Лазаря да намокри края на пръста си във вода и да ми разхлади езика, за да си отдъхна от болката (24). Виждаш ли отплатата? Той не отделял и троха – затова не получава и капка вода. С каквато мярка, казва, мерите, с такава ще ви се отмери (Марк 4:24). А Авраам какво отговорил? Чедо, спомни си, че ти получи вече доброто си приживе, Лазар – злото: сега пък той се утешава, а ти се мъчиш (Лука 16:25). Но – както и да се изследва – въпреки че хората се съкрушават заради греховете и се променят, и благодарение на геената стават по-добри, това не им принася никаква полза за облекчаване на мъките в пламъка, затова отче, прати го в бащината ми къща – казва той – та да каже на моите сродници, за да не дойдат и те в това място (27,28). Сам неполучил благодеяния, той се опитва да достави спасение на други. Виждаш ли как той дотогава е бил безчовечен, и как след това е станал човеколюбив? Докато бил жив, той подминавал лежащия пред очите му Лазар, а сега се грижи и за отсъстващите родственици; тогава, живеейки в изобилие, не гледал милостиво бедняка, а сега, бидейки сред мъчения и неизбежни изтезания, се грижи за своите родственици и моли да бъде изпратен имащият да им извести това. Виждаш ли колко човеколюбив, и кротък, и състрадателен станал той?

И какво? Той извлякъл някаква полза за себе си от покаянието? Получил някаква печалба от съкрушението? Съвсем не, тъй като това покаяние е ненавременно. Зрелището е свършило, битките са се прекратили, вече не е останало подходящо време за състезания; затова увещавам, моля и умолявам: тук трябва да скърбим и плачем за греховете. Нека тук ни опечаляват думите – и там няма да ни уплашат делата; нека тук ни уязвява словото – там няма да ни уязвява отровният червей; нека тук ни изгаря порицанието – и там няма да ни гори огнената геена. Закономерно е опечаляващите се тук да бъдат утешавани там; крайно необходимо е онези, които тук живеят в разкош, смеят се и гледат без скръб на своите прегрешения да се опечаляват там, да скърбят и да скърцат със зъби. Тези думи не са мои, а на Самия Този, Който тогава ще ни съди. Блажени, казва, плачещите, защото те ще се утешат (Матей 5:4). Горко вам, които се смеете сега, защото ще се разплачете (Лука 6:25). И така, кое е по-добро – да заменим продължаващото само определено време съкрушение и тъга с вечни блага и несвършващо наслаждение – или, прекарали във веселие този кратък и временен живот, да си отидем от него, за да се подхвърлим на вечни наказания? Може би ти се срамуваш и се червиш при мисълта да изкажеш своите прегрешения? Но дори и да се налага да говориш за това и да ги откриваш пред хората, то и при такива условия не бива да се срамуваш: срамно е да падаш в грях, а не да признаеш допуснатия грях; а сега няма и нужда да се изповядваш в присъствието на свидетели. Пред размишленията на съвестта нека става изследване на извършените грехове; нека съдилището бъде без свидетели; а само Бог да вижда теб – изповядващия се – Бог, Който не порицава греховете, а ги прощава заради изповядването. Но дори и при такива условия ти се бавиш и оправдаваш? И аз зная, че съвестта не понася спомена за собствените ни прегрешения, така че само ако си спомним за допуснатите от нас прегрешения, умът скача като някой неукротим, млад и непокорен кон. Но удръж го, обуздай го, погали го с ръка, направи го кротък, убеди го, че ако тук не се изповядва, ще се изповядва там, където наказанието е по-тежко, и безчестието – по-голямо. Тук съдилището е без свидетели, и ти – съгрешилият – водиш съд със самия себе си; а там всички грехове ще бъдат поставени пред погледа на цялата вселена, ако предварително не ги изгладим тук. Ти се срамуваш да признаеш прегрешенията си? Срамувай се да вършиш грехове. Ние всеки път когато ги вършим, ставаме безразсъдно, безсрамно дръзки; а когато трябва да ги признаем, тогава се срамуваме и се бавим, докато би трябвало да правим това с готовност. Да порицаваш за греховете не е срам, а справедливост и добродетел; а ако не беше справедливост и добродетел, Бог не би определил награди за това. А че изповядването има награда, послушай какво казва (Писанието): кажи своите беззакония пръв, за да се оправдаеш(Исая 43:26). Кой се срамува от делото, благодарение на което става праведен? Кой се срамува да изповядва прегрешенията, за да ги унищожи? Нима Господ заповядва да се изповядваме, за да накаже? Не за да накаже, а да дари опрощение.

4. Във външните съдилища след признанието следва наказание. Затова и псаломът, като предвижда, че някой, боейки се от наказанието след изповядването, може да започне да отрича своите грехове, казва: изповядвайте се на Господа, защото е благ, защото Неговата милост е вечна (Псалм 105:1). Нима Той не знае твоите прегрешения, ако ти не ги признаеш? И така, какво постигаш с това, че не се изповядваш? Нима можеш да останеш скрит? Дори и да не кажеш, Той знае; а ако ти кажеш, Той забравя, защото Аз съм Бог и Сам заглаждам твоите беззакония и не ще ги спомена (Исая 43:25). Виждаш ли? Аз не ще ги спомена, казва, тъй като това е свойствено на човеколюбието; а ти ги спомени, за да получиш случай за изправяне. Слушайки това, Павел сам непрестанно си спомнял за онези грехове, за които Бог не помнел – спомнял си ги, като казвал: не съм достоен да се нарека апостол, понеже гоних Църквата (1 Коринтяни 15:9); и:Христос дойде в света да спаси грешниците, от които пръв съм аз (1 Тимотей 1:15). Не е казал: бил съм, а съм. Прощаването на греховете било дадено от Бога – а спомнянето на простените грехове не се помрачавало у Павел; каквото Господ е изгладил, той сам показвал. Вие сте слушали пророка, който казва: не ще спомена; а ти помни. Бог го нарича избран съд (Деяния 9:15), а той нарича себе си пръв от грешниците. А ако той не забравял за простените си грехове, размисли как помнел Божиите благодеяния. Защо говоря за това, че паметта за греховете не посрамва? Не ни прави така славни паметта за добрите постъпки, както споменът за греховете; по-точно казано: споменът за добрите постъпки не само не ни прави славни, но дори ни изпълва със срам и осъждение; паметта за греховете ни преизпълва с дръзновение и голяма праведност. Кой казва това? Фарисеят и митарят. Единият, като открил прегрешенията си, си отишъл оправдан; а другият, обявил добрите си постъпки, си отишъл, стоейки по-ниско от митаря. Виждаш ли колко вредно е да си спомняме за добрите постъпки, и колко полезно – да не предаваме на забрава прегрешенията? И напълно естествено, защото, който помни добрите постъпки, той се увлича от високомерие и презира другите хора, което се случило с фарисея, който не би стигнал до толкова голямо тщеславие и не би казал: не съм като другите човеци (Лука 18:11), ако не помнеше за своя пост и десятък; а паметта за греховете укротява ума, убеждава ни да бъдем смиреномъдри и чрез смиреномъдрието привлича Божието благоволение. Послушай, моля те, как и Христос заповядва да предаваме на забрава своите добри постъпки. Кога изпълните всичко това, казвайте: ние сме слуги негодни (Лука 17:10). Ти казвай за себе си, че си непотребен раб – и Аз няма да те направя непотребен; ако ти признаваш своята нищожност, Аз ще те направя славен и ще те увенчая. Виждаш ли с колко доказателства ни е засвидетелствано, че паметта за греховете принася полза, а паметта за добрите постъпки причинява вреда – и, на свой ред, обратно, забравянето на греховете ни навлича наказание, а забравянето на добрите постъпки ни е от полза? Искаш ли да разбереш и от друга страна, че най-голямата добродетел е да помниш греховете? Послушай Йов. Както той в други случаи се гордеел, така и при изповядването на прегрешенията казвал така: ако и да съгрешавах неволно, не се срамувах от народното множество да изповядвам греховете си (Йов 31:33,34). А това, което казва, има следния смисъл: събранието на сърабите никога не ме довеждаше до срам. Каква полза от това, че за мен не знаят хората, когато Съдията знае всичко; каква вреда от това, че те знаят за допуснатите от мен прегрешения, когато Той желае да ме освободи от наказание? И макар и всички да ме осъждат, аз съвсем не се грижа за тяхното мнение, ако Съдията ме оправдава; и дори и всички да ме възхваляват и да ми се изумяват, за мен пак няма никаква полза от тяхната присъда, ако Той ме осъжда. Навсякъде трябва да гледаме Него, и да правим по отношение на прегрешенията същото, което правим по отношение на харченето на пари. Веднага след като станем от постелята, преди да отидем на пазар или да се заемем с някакво лично или обществено дело, повикваме слугата и искаме отчет от него за изхарченото, за да знаем кое е похарчено лошо и кое – за полза, и колко е останало; и ако узнаем, че останалото не е много, по всякакъв начин търсим средства за спечелване на доходи, за да не погинем от глад неусетно. И така, да започнем да правим същото и по отношение на нашите дела. Призовали своята съвест, да й дадем отчет за думите, делата и помислите; да изследваме какво е похарчено за необходимото, и какво – за наша вреда; каква дума е похарчена лошо, за поругание, за сквернословие, за оскърбления; каква мисъл е подтикнала очите към разпътство; какъв помисъл за наша вреда е преминал в дело, осъществен или с помощта на ръцете, или – на езика, или – на самите очи; и да се постараем да оставим неуместното харчене, и на мястото на това, което веднъж е похарчено лошо, да се постараем да съберем други доходи; вместо думите произнесени безразсъдно, да произнасяме молитви, вместо нецеломъдрените погледи, да прибегнем към милостини и пост. Ако имаме намерение да харчим неразумно, без да спестяваме нищо и без да събираме богатство, то като паднем в крайна бедност, незабелязано ще си спечелим наказание за вечния огън. И така, ние имаме обичай да даваме отчет за парите на разсъмване, а за делата, за това, което сме извършили, да поискаме отговор от себе си след вечеря и след настъпването на вечерта, лежейки в постелята, когато никой не ни безпокои и тревожи; и ако видим, че в нещо сме съгрешили, то да накажем съвестта, да смъмрим ума, да уязвим разума така силно, че вече да не дръзваме, като станем, да стигаме до същата бездна на греха, помнейки за раната от вечерта.

5. Че това време е най-удобното за такова изискване на отчет, послушай какво казва пророкът: размислете в сърцето си на леглата си, и утихнете (Псалм 4:5). След настъпването на деня много неща правим не така, както желаем; и приятелите ни дразнят, и слугите ни довеждат до неудържимост, и жената ни огорчава, и детето ни опечалява, и много други житейски и обществени дела ни заобикалят; и тогава не можем да разбираме дори по какъв начин мамим себе си. Но освободили се от всичко това и останали насаме със себе си вечерта, и наслаждавайки се на по-голямо спокойствие, да устроим съдилище на леглото си, и с помощта на такъв съд да умилостивим Бога. А ако ежедневно грешим и нараняваме душите си, без никога да вникваме в това, то онези, които непрестанно получават рани и след това нехаят, си навличат треска – така, разбира се, и ние вследствие на това постоянно безчувствие си спечелваме неизбежно наказание. Зная, че казаното е тежко, но то принася голяма полза. При нас е милостивият Господ; Той само търси предлог и веднага проявява всяко човеколюбие. А ако, съгрешавайки и оставайки ненаказани, ние не ставахме по-лоши, Той би отстранил от нас наказанието; но Той добре знае, че безнаказаността на съгрешаващите им вреди не по-малко от самите грехове. Затова и налага наказание – не за да търси сметка за миналото, а да изправи бъдещето. И за да разбереш, че това е истина, послушай какво казва Той на Мойсей: остави Ме да се разпали гневът Ми против тях, и ще ги изтребя (Изход 32:10). Остави ме, казва Той, не защото Мойсей Го възпирал, тъй като той нищо не му казал, но предстоял в мълчание – а желаейки да му даде повод да се моли за тях. Тъй като те допуснали грях, достоен за наказание, и то неизбежно наказание, и въпреки това, Той не искал да ги накаже, а да прояви човеколюбие към тях, но тъй като това ги правело по-нехайни, Той устройва и едното и другото, така че и да не бъде причинено наказание, и те вследствие на безнаказаността да не станат по-нехайни, разбирайки че са избегнали Господния гняв не поради собственото си достойнство, а по застъпничеството на Мойсей. Често постъпваме така и ние, и като не искаме нито да подхвърляме на наказание слугите, допуснали прегрешения, достойни за наказание, нито да ги освобождаваме от страха пред очакваното наказание, молим приятелите да ги изтръгнат от нашите ръце, така че страхът да остава с пълна сила, и те да избегнат ударите от наша страна. Същото правел и Бог; а че това е истинно, се вижда от самите думи: остави Ме, казва, да се разпали гневът Ми... И ние, когато искаме да накажем, а не ни позволяват, идваме в състояние на гняв. А Той казва: остави Ме да се разпали гневът Ми – за да разбереш, че гневът не е страст у Бога, а с това име се назовава определеното ни наказание. И така, когато чуеш, че Мойсей казва: ако им простиш техния грях, прости им (Изход 32:32), то преди да се удивляваш на раба, изуми се на Господа по същата причина, че Той Сам му е дал повод за това човеколюбие. Но Той не само тук направил това, но същото казва и на Еремия, и на Езекил: обиколете и погледнете улиците на Ерусалим; ако има някой, който да върши съд и правда, ще бъда милосърден към него (Еримия 5:1). Ти си видял човеколюбие? От добродетелта на един се ползват мнозина, дори и порочни хора, но поради порочността на множеството, дори ако сред многочисления народ се окаже един, който да постъпва добродетелно, (последният) не споделя тяхната участ; напротив, един човек, живеещ право, ще може да избави от Божия гняв цял народ, а цялата развратена държава няма да може да привлече към своето наказание и мъчение и да погуби човек, живеещ праведно. Това е ясно и от историята на Ной: наистина, когато всички погивали, само той бил запазен; ясно е и от живота на Мойсей: наистина, той единствен се е оказал в състояние да ходатайства за такъв народ. Аз мога да представя и друго, по-голямо доказателство за Божието човеколюбие. Когато Той не намери живи хора, които имат дръзновение и могат да ходатайстват за съгрешаващите, тогава прибягва към мъртвите и казва, че и заради тях прощава греховете, както наистина казал на Езекия: ще защитя тоя град зарад Себе Си и зарад Моя раб Давида (4 Царе 20:6), който бил вече мъртъв. И така, като знаем, че Бог движи и прави всичко, за да ни освободи от наказание и мъчение, да Му даваме много поводи за това, като се изповядваме, разкайваме се, плачем, молим се, прекратяваме гнева против ближните, облекчаваме бедността на близките, бодърстваме в молитви, проявяваме смиреномъдрие, непрестанно помним греховете си.

Не е достатъчно да кажеш: аз съм грешник, но трябва да си спомниш и самите грехове, всеки поотделно. Както огънят, попаднал в тръни, лесно ги унищожава, така и помисълът, постоянно насочен против допуснатите грехове, лесно ги унищожава и потопява. А Бог, Който оставя без внимание беззаконията и отдалечава неправдите, да ни избави от греховете и да ни удостои с небесното царство, по благодатта и човеколюбието на нашия Господ Исус Христос, чрез Когото и с Когото слава на Отца и Светия Дух, сега и завинаги, и във вечни векове. Амин.

Свети Йоан Златоуст, Архиепископ Константинополски. Творения, том (издава Славянобългарски манастир „Св. Вмчк Георги Зограф, Света гора, Атон)

ФИЛМЪТ “АГОРА”- ЕДНА ПРЕДНАМЕРЕНА ПРОПАГАНДА

автор: Димитър ХАДЖИТОДОРОВ,

Казусът "Ипатия"

Ипатия  - жената философ, известна с математически трудове и с астрономически открития, е преподавала теория на неоплатонизма в Александрия в началото на V в. след Христа. В наше време името й се споменава не с научните  й постижения, а с трагичната й гибел. Знаменитата лекторка е убита по време на градски вълнения и историкът Гибон и писателят Волтер сочат като виновници за събитието фанатизирани християни, подстрекавани от църковния епископ Кирил, канонизиран по-късно за светец. През целия ХХ в. коментарите за тягостното деяние служат за антихристиянска пропаганда, без да се подкрепят с обективни факти. Агитаторите против "опиума за народите" не се съобразяват с подробностите на епохата, което предизвиква определен размисъл.

До нас са достигнали три независими източника от древни автори, характеризиращи настроенията на жителите на Александрия. През 240-250 г. историкът Херодиан пише в своята "История след Марк Аврелий": "Александрийците ... по природа са много непостоянни в мненията и изпадат в силно вълнение по най-малкия повод" (4; 8:7). Сто и четиридесет години по-късно (през 390 г.) Амиан Марцелин в "Римска история" потвърждава, че Александрия е град, който "нерядко, без страничен повод и без достатъчно основания, избухва в бурни вълнения" (22; 11). Това становище той изказва по повод участта на епископ Георги, убит безжалостно от езичници през 361-362 година. Някъде около 440 г. Сократ Схоластик в "Църковна история" допълва своите предшественици: "Александрийската тълпа обича възмущенията повече от всяка друга тълпа и, когато намира повод, се устремява към нетърпими злодейства, защото без кръв не се успокоява от вълненията" (7; 13). Подобна характеристика подсказва мисълта, че за управлението на безотговорните лумпени е необходима здрава ръка. Вероятно неслучайно след загиналия епископ Георги в Александрия е поставен епископ Теофил, известен с непреклонния си характер. През 391 г., в изпълнение на указ на император Теодосий, той прекратява езическите жертвоприношения и разпорежда храма на Зевс-Серапис да бъде разрушен. Тази инициатива е съпроводена с вълнения, при които загиват привърженици и на двете страни.

Твърд е характерът и на епископ Кирил, който заема катедрата след Теофил. Той се противопоставя на еретиците, изопачаващи учението на Спасителя, и настоява еврейската община да напусне града, заради провокации спрямо християните.

През 415 г., четвъртата поред от управлението на епископ Кирил, жената философ Ипатия става жертва на улични размирици. Главен източник за събитието е "Църковна история" на Сократ Схоластик (7; 15). Причина за убийството, според автора, е завистта, предизвикана от дарбите на жертвата. Недоброжелатели съчиняват клеветата, че тя пречи на сближаването между светската и духовната власт  - в случая между префекта и епископа на града. Според Сократ виновник за гибелта й е някой си Петър, за когото, освен че е от "хората с горещи гласове" (вероятно уличен оратор!), не се знае нищо друго. Ипатия е убита жестоко в църквата, наричана Кесарион, но това не означава, че тълпата, която я лишава от живот, се състои непременно от християни. Езически храмове вече не е имало и най-вероятно, лумпените са търсили място, където да извършат злокобното си дело. "Това причини немалка скръб на Кирил и на александрийската Църква, защото убийствата, разприте и всичко подобно е съвършено чуждо на мислещите с Христовия дух" (7; 15), завършва разказа си Сократ Схоластик.

Гибелта на Ипатия се използва настойчиво от атеистичната пропаганда след Втората световна война. Учената  философ и математик е подходяща тема за онези, които промиват мозъците на масите. Би могло да се припомнят научните й постижения, но подобни факти противоречат на доктрината, че жената в класовото общество е безправна, безпросветна и онеправдана. Поради тази причина историографията не споменава нищо и за друга удивителна личност, византийската принцеса Анна Комнина, която надхвърля рамките на шаблонното политизирано мислене.

Някогашният съветски историк П. Ф. Преображенски издига хипотезата, че Ипатия е прототип на света Екатерина, като съпоставя факти от биографиите на двете жени. Това недоказано твърдение се повтаря категорично от агитаторите против християнството. Отзвук от него достига до Франция, където е публикуван роман, посветен на "подхвърлянето на идеята" за канонизиране на пострадалата. С тази концепция се ангажират и други неправославни автори, претендиращи за освободен от догмите мироглед. Никога обаче не е била подлагана на обсъждане съдбата на някой друг интелектуалец  например на св. Юстин Философ, който приел мъченическа смърт два века по-рано.

Филмът "Агора"

Като съвременен продукт на културата, представеният наскоро филм "Агора" (режисьор и сценарист Алехандро Аменабар, 2009 г.) не споменава за света Екатерина, тъй като авторите на това становище вече са слезли от политическата сцена. Но въпреки положителните емоции, с които публиката посреща произведението, не можем да отречем, че то продължава недобросъвестното поднасяне на събитията, разчитайки на неграмотността на средния зрител.

Не е вярно, че евреите са нападнати в съботния ден. В "Църковна история" (7; 13) Сократ Схоластик съобщава, че християните са подмамени провокативно и са избивани коварно от засада край една от църквите. Контрамярка на това деяние е искането на епископ Кирил, юдейската община да напусне града. Неправдоподобна е сцената, в която телата на избитите са изгаряни от победителите в стълкновението. Подобен начин на погребение е неприсъщ за изповядващите новия мироглед.

Неуместна е сцената, в която робът Давос се нахвърля срещу господаря си, математика Теон. Такова поведение е било абсолютно немислимо за ранен християнин и по-скоро напомня на класовите протести, проповядвани от марксизма-ленинизма.

Не е реален диалогът между префекта Орест и Ипатия. Репликите са поднесени така, че потвърждават клеветата, за която пише Сократ. Неусетно авторите на филма са попаднали в клопката на преднамерените си представи.

Не е вярно, че епископ Кирил е подстрекавал тълпата срещу Ипатия, като е използвал посланието на свети апостол Павел до Тимотей. Редактираният в сцената текст изопачава смисъла на оригинала и разчита на непросветеността на публиката.

Не е вярно, че епископ Синезий, ученик на Ипатия, е уговарял префекта да се подчини на епископ Кирил, за да спаси жената философ. Синезий е починал през 412 или 413 г., а Ипатия загива през 415 година. Синезий не е християнин в годините, когато посещава лекциите на Ипатия. Както сочат свидетелствата, той е покръстен по-късно, далеч от Александрия.

Не е вярно, че храмът на Серапис е запален в угода на християнските тълпи и че този пожар унищожава Александрийската библиотека. Храмът не е съществувал след 391 година. За посегателства над библиотеката споменава Плутарх в жизнеописанието на Юлий Цезар, като датира този акт около 48-47 г. преди Христа. Освен това Александрия е място на военни действия през 216 и 273 г., когато легионите на римските императори Каракала и Аврелиан нахлуват в града. През ХIII в. сирийският епископ Григорий посочва като виновник за разрушаването на библиотеката арабския халиф Омар, завладял Александрия през VII-VIII век. Това твърдение обаче няма документална подкрепа. Английският историк Гибон пък обвинява категорично християнската общност за погубването на културните ценности. Поради протестантското си възпитание той се отнася с недоверие към католицизма и православието.

Подобни исторически неточности се срещат преимуществено в приключенските романи, като тези на Александър Дюма, Болеслав Прус, Стивънсън и др. литератори. Само че един филм, посветен на християнството, не бива да бъде приравняван до някаква авантюрна творба. Изложението на материята в такъв филм изисква много повече отговорност и съзнателност.

Древният философ Аристотел е обръщал особено внимание на факта, че художественият преразказ се запомня значително по-трайно в сравнение с научното изложение на фактите. С един такъв свободен фантазьорски преразказ какво ще остане в главите на днешния зрител, който и без друго десетилетия наред е подлаган на сатанински спекулации с най-святото, с вярата в Христа и нейния път през историята, който е този на Църквата? Създателите на филма не продължават ли, волно или неволно, тази пагубна антихристова линия? Нашето съзнание още от училище е подготвяно за "престъпленията на Църквата" (които обаче задължително нямат нищо общо с Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква, която е Православната, но винаги поради невежеството на хората биват хвърляни върху нея  бел. ред.) ­ инквизиция, интриги на тамплиери и йезуити и др. Още едно звено от тази верига едва ли ще ни стресне кой знае колко. А в същото време зад умело обработените "факти" се крият причини, които умишлено не се изследват.

Господи, подкрепи ни в пътя на вярата ни!

Църковен вестник, бр 17/2010 г.

Източник:  http://www.bg-patriarshia.bg/reflections.php?id=164

За собствените граници

Автор Митр. Атанасий Лимасолски

неделя, 14 ноември 2010

Трябва да научим нашата мяра, нашите граници, да имаме предел в нашата ненаситност, в многото неща, за които тичаме и не спираме, като накрая цялото това състояние ни причинява стрес и обърканост. Много е важно човек да  знае собствените си граници. Първо на първо, той трябва да знае, че има граници и че не може да направи всичко, нито може да предвари всичко, а трябва да се ограничава в собствените си граници.  Това е проява на смирение,  култивиране на смирено съзнание, с други думи, да не ни прихваща тази агония или затруднение, когато виждаме, че не можем да направим нещо или не сме способни за него. Трябва да знаем, че имаме граница на силите си, на знанията си, на способностите ни,  така да се каже, на човешката ни природа. Като осъзнаваме нашето състояние, а именно, че имаме граници, тогава даваме и на другите да разберат, че и те имат граници. И не можем, например, да изискваме от другите хора неща, които те не могат да ни дадат. Това е много важно, за да могат нашите лични взаимоотношения да се развиват хармонично, като не създаваме проблеми на другите, нито те на нас. Когато, например, някой дойде у вас и ти каже: - Знаеш ли, искам да ми направиш един подарък! Е, от любезност ще му кажеш: - Ще ти направя, с удоволствие! - Каквото искам? - Е, да кажем каквото искаш. И той иска от тебе най-драгоценното нещо.  Може да не е много скъпо като цена, но да е нещо, което не можеш да му  дадеш. Ти му казваш: - Извинявай, но не мога да ти дам това нещо!  - Но как! След като не можеш да ми го дадеш,  тогава къде остава приятелството, къде остава любовта? - и т.н. Поставя те в трудно положение, защото няма усещане за границите си - какво може да иска и какво не, както и колко може да изисква да го обичаш. Казва ти: - Не ми се обади по телефона. - Но, детето ми, аз имам ли време за телефони?  Когато не се спирам от сутринта до вечерта? - Ама не ми се обади по телефона да поговорим, значи не ме обичаш! - Трябва да ти звънна по телефона, за да ти докажа, че те обичам ли?  Не може ли да не ти се обадя по телефона или дори да не искам да го направя? Понякога има неща, които ни поставят в трудно положение;  това са деликатни теми. При мене също идват хора и ми казват: - Идвах толкова пъти и не те намерих. - Е, аз ли съм виновен? Дошъл си толкова пъти и не си ме намерил. Нима ти казах: „ела в този и този ден” и те излъгах? Ти се сети да дойдеш в този ден. Но питаш ли ме мен, че търча и не знам къде се намирам? Да стоя пред вратата и всеки ден да те чакам ли? Като че и безследно изчезнал. Откъде да знам? Не става така, чедо. И се жалват. Оплакват се. Вместо да разбере и с благ помисъл да каже: „Виждам колко работа имаш, идвах много пъти и не те намерих,  разбирам трудното положение, в което се намираш”. Вместо това ти си виновният. Вината ти се състои в това, че в деня, когато той се сетил, намислил, въобразил си да дойде, без сам да имаш понятие за това, ти не си бил там.  Стават такива неща в живота на човека  - причината е, че  не култивираме себе си и нямаме усещане за границите си в това, какво казваме на другия, какво искаме от него, какво изискаме от него. Не можем да изискваме неща, които не са възможни, които той не може да ни даде. Писанието и св. отци обръщат голямо внимание на тези неща. Светите отци дори съветват, как да постъпваш, когато отидеш на гости при друг човек. Говорим за гости, и тук има някаква граница. Ако отидеш, но  и не си тръгваш,  другият започва да се моли на Христос и на Света Богородица да те просветлят да си тръгнеш. Всички имаме горчив опит от това. Много пъти си казвам: „Пресвета Богородице!”. Скъсват ти нервите. Не издържаш повече. Веднъж дойде една госпожа, която говореше много бавно, прекалено бавно. Тя беше скандализирана. - Какво има? - Отидох при един отец да се изповядам и започнах  да говоря. Отецът седеше, очите му бяха затворени,  беше спокоен. Аз му говорех, говорех... Аз самият имах опит с нея, защото безброй пъти ме беше докарвала до границата на търпението ми... - И в един момент отецът избухна, отвори очи, удари по масата  и ми каза – "Стига!  Спри!" А ето, толкова време идвам при вас и вие не ми казахте това! Отвърнах й: - Виж сега, свещеникът сигурно се е отнесъл зле с тебе. Но не се ли запита да не би и ти да си го принудила да избухне? С други думи, представете си в какво трудно положение е бил човекът - да слуша всички безкрайни истории с такова бавно темпо и те да нямат край. Сещам се, когато бях на Света Гора, имахме един монах  във Ватопед – папа-Ириней, французин, когато дойде за първи път  в Света Гора –французин по рождение, син на някакъв френски аристократ. Ние, както сме си свикнали,  вършим си работите, търчим нагоре-надолу. Ако го срещнеш пред себе си и бързаш за някъде, изгаряш! Първо трябваше да ти се усмихне и ти да се усмихнеш, а след това ще ти каже: - Прощавайте!  - Не пречиш,  кажи? Той пак: - Извинявайте, сигурно ви безпокоя? - Не ме безпокоиш, чедо! Казвай да приключваме! - Ако ви безпокоя, тогава да говорим някой друг път! - Е, кажи сега, тъй и тъй се срещнахме! Хиляди пъти „Извинявайте!”, хиляди пъти „Прощавайте!”, хиляди пъти, само, за да зададе един въпрос и след това десет поклона, още толкова усмивки, мерси… Искам да кажа, че и тук има граница. Веднъж се опитах да му обясня – казвам му: - Рик (така се казваше, преди да стане монах), знаеш ли, ние тук на Света Гора не сме много по любезностите, няма нужда от чак толкова голяма любезност. Той ми вика: - А-а-а! Аз работих в Париж – когато бях войник разтоварвах  камиони и веднъж разтоварвахме цял камион с тухли - когато прехвърляхме тухлите помежду си, си казвахме: „Мерси, благодаря, моля! – от сутринта до вечерта… 10 000 тухли ... да кажеш 10 000 пъти благодаря, моля… Казах му: - Ако направиш това нещо и тук, ще свършиш в лудницата. Няма начин. Искам да кажа, че е велико нещо човек да знае собствените си граници.  Също така, за да се научи човек да бъде доволен от това, което има,  да не завижда в живота си, да не изпада в трудно положение, когато вижда другите хора да живеят добре, да имат нещо, което той самият няма,  да успяват повече от него... За да избегне това неприятно състояние, той трябва да се научи, ограничавайки се в собствените си граници - да благодари на Бога за това, което има, и за малкото, което има.  Да разбере, че и той има нещо. Имаш го, макар и  малко. Благодари на Бога, за това, което имаш, бъде доволен с това, което имаш.  Ако можеш да направиш още нещо, направи го, ако не можеш, не пречи и така ще имаш мир. Иначе целият ти живот ще бъде мъка,  следене на другия, какво се случва с другите, а какво с теб. Така и ти ще изпадаш в трудно положение, и другите ще поставяш в такова... Превод: К. Константинов   Източник: http://www.dveri.bg/content/view/12283/97/

Ефектът на молитвата

Автор Клайв Луис, пр. Цвета Пейчинова       

Една сутрин преди години станах с намерението да си подстрижа косата, като част от подготовката ми за посещение в Лондон, но с първото писмо, което отворих ми се изясни, че няма нужда да ходя до там. Така че реших да отложа и подстригването. Но тогава нещо започна най-необяснимо да гложди ума ми, почти като глас, който казваше „Въпреки всичко се подстрижи. Иди да се подстрижеш.” Накрая вече не издържах и отидох. По онова време се подстригвах при мой познат християнин, който имаше доста проблеми и на когото брат ми и аз понякога успявахме да помогнем. В момента, в който отворих вратата на салона му, той каза – „О, молех се, ако е възможно да наминеш днес”. И наистина, ако бях закъснял с ден или повече, нямаше да съм му от полза.

Това ме изпълни със страхопочитание и все още ме изпълва. Но разбира се човек не може категорично да докаже някаква причинно-следствена връзка между молитвите на бръснаря и моето посещение при него. Може да е телепатия. Може да е съвпадение.

Стоял съм до леглото на жена, с проядена от рак бедрена кост, както и с множество разсейки на болестта в други кости. Трима души бяха необходими, за да я преместят в леглото. Лекарите предвиждаха няколко месеца живот, сестрите (които често знаят по-добре) - няколко седмици. Един добър човек положи ръце върху нея и се помоли. Година по-късно пациентката ходеше (и то по нанагорнище през неравна гориста местност), а човекът, който направи последните рентгенови снимки каза – „Тези кости са здрави като камък. Това е чудо.”

Но категорично доказателство отново липсва. Медицината, както признават всички истински лекари, не е точна наука. Няма нужда да се позоваваме на свръхестественото, за да обясним несбъдването на прогнозите й. Не е необходимо, освен ако не изберем да е така, да вярваме в някаква причинно-следствена връзка между молитвите и оздравяването.

Тогава възниква въпросът – „Какъв вид доказателства ще потвърдят ефекта от молитвата?” Нещото, за което се молим може и да се случи, но как изобщо бихме могли да знаем, че е нямало да се случи така или иначе? Дори нещото да е безспорно чудо, от това няма да следва, че чудото е станало поради нашите молитви. Отговорът със сигурност е, че никога не може да бъде получено неопровержимо емпирично доказателство като в точните науки.

Някои неща се доказват чрез неизменната повтаряемост на опита ни. Законът за гравитацията се основава на факта, че според опита ни всички тела без изключение му се подчиняват. Но дори и всички неща, за които се молят хората, да се случваха (което не е така), това няма да докаже нещото, което християните разбират под ефикасност на молитвата. Защото молитвата е молба. Същността на молбата, за разлика от принудата, е, че може да бъде или да не бъде изпълнена. И ако едно безгранично мъдро Същество слуша молбите на ограничени и глупави създания, естествено, че понякога ще ги удовлетворява, а друг път ще им отказва. Постоянната „успеваемост” на молитвата изобщо не би доказала християнското учение. Би доказала нещо, което много повече наподобява магия – власт, на определени човешки същества да контролират или насилват хода на събитията.

Без съмнение, в Новия завет има откъси, които на пръв поглед може да изглеждат като обещание за неизменно изпълнение на молитвите ни. Но определено не това се има предвид. Защото в самата същина на тази история се сблъскваме с ярък пример за обратното. В Гетсимания най-святият сред всички просители се моли три пъти горчивата чаша да го отмине. Тя не Го отминава. От там насетне можем да загърбим идеята, че молитвата ни е дадена като някакъв безотказен трик.

Други неща се доказват не просто чрез опита, а чрез онези изкуствено натъкмени опити, които наричаме експерименти. Възможно ли е да се експериментира и с молитвата? Ще отмина възражението, че никой християнин не би могъл да участва в подобно начинание, защото му е забранено – „Няма да изкушаваш Господа, твоя Бог.” Забранено или не, дали това изобщо е възможно?

Присъствал съм на предложение група хора (колкото повече, толкова по-добре) да се молят възможно най-усърдно в продължение на шест седмици за всички пациенти в болница А и никой от тях да не се моли за тези в болница Б. След това да се съберат резултатите и да се види дали в болница А има повече излекувани и по-малко починали. И предполагам, експериментът би следвало да се повтори на различни места и по различно време, за да се елиминира влиянието на ирелевантни фактори.

Проблемът е, че не виждам как при такива обстоятелства би се получила една истинска молитва. „Със думи там съм, но със дух съм тук, а Бог не дава слух на празен звук!”[1] - казва кралят в Хамлет. Просто да изричаш молитви, не означава да се молиш, иначе отбор подходящо обучени папагали би послужил за нашия експеримент също толкова добре, колкото и хората. Не можеш да се молиш за оздравяването на болните, ако крайния резултат, който целиш не е тяхното оздравяване. Но в такъв случай поради какви подбуди ще желаеш възстановяването на всички болни в една болница и на нито един от тях в друга? Молиш се, не за да да се облекчи страданието, а за да разбереш какво ще се случи. Истинската и фиктивната цел на молитвите ти са в несъответствие. С други думи, каквото и да правят езикът, зъбите и коленете ти, ти не се молиш. Експериментът е неосъществим.

Следователно, невъзможно е да получим емпирични доказателства и опровержения. Но този извод ще изглежда по-малко потискащ, ако имаме предвид, че молитвата е молба и я сравним с други видове молби.

Освен към Бога, ние отправяме молби и към себеподобните си: молим да ни подадат солта, молим за увеличение на заплатата, молим приятел да храни котката ни, докато сме на почивка, молим някоя жена да се омъжи за нас. Понякога получаваме това, което сме поискали, понякога не. Но когато получаваме, не е толкова лесно, както някой би предположил, да се докаже с научна сигурност причинно-следствената връзка между искането и получаването.

Съседът ви може да е хуманен човек, който не би оставил котката ви да умре от глад, дори и да забравите да се уговорите с него за това. Работодателят ви не би бил толкова склонен да удовлетвори искането ви за увеличение, освен ако не е наясно, че можете да получите по-добри пари в конкурентна фирма и е напълно възможно да се опитва да ви задържи като без друго ви вдига заплатата. А що се отнася до дамата, която се съгласява да се омъжи за вас – сигурен ли сте, че тя вече не е била решила да го направи? Вашето предложение може да е било резултатът, а не причината за нейното решение. Такъв важен разговор е можело никога да не се състои, освен ако тя не е счела, че трябва.

И така в известна степен същото съмнение относно причинно-следствената резултатност на молитвите ни към Бога, надвисва и над молитвите ни към хората. Каквото и да получаваме, може би сме щели да получим така или иначе. Но както казах, само в известна степен. Нашите приятели, шефове, съпруги може да ни кажат, че са постъпили така, защото сме ги помолили, а ние може да ги познаваме толкова добре, че да се чувстваме сигурни първо - че вярват в истинността на това, което казват, и второ - че разбират собствените си мотиви достатъчно добре, за да са прави. Но забележете, че когато това се случва, увереността ни не идва от методите на науката. Ние не си правим контролен експеримент като откажем повишението или развалим годежа, след което пак да отправим молбата си при новите изходни условия. Увереността ни е много различна по вид от научното знание. Тя е родена от личната ни връзка с другите, не от това, че знаем неща за тях, а от това, че ги познаваме.

Нашата увереност (ако постигнем такава), че Бог винаги чува и понякога удовлетворява молитвите ни и, че явните отговори на наши молитви не са просто случайни, може да дойде единствено по същия начин. И дума не може да става да броим успехите и провалите и да се опитваме да решим дали успехите са прекалено много, за да бъдат отдадени на случайността. Тези, които най-добре познават някого, най-добре знаят дали, когато е направил това, за което са помолили, го е направил защото са помолили. Мисля, че тези, които най-добре познават Бога, ще знаят най-добре дали ме е изпратил при бръснаря, защото бръснарят се е молил. 

Но до момента нищихме въпроса в съвсем погрешна посока. Самият въпрос „Действа ли молитвата?” като изходно положение, задава неправилен начин на мислене. Тоест, да „действа” сякаш е магия или машина – нещо, което функционира автоматично. Молитвата е или чиста илюзия, или личен контакт между нас, недоразвитите, незавършени личности и съвършено конкретната Личност. Молитвата в смисъла на молба, на искане на нещо, е малка част от молитвата като цяло; изповедта и покаянието са нейното начало, поклонението е нейното светилище, присъствието, представата и радостта от Бога са нейните хляб и вино. В нея Бог ни се разкрива. Това че отговаря на молитвите е естествена последица, но не непременно най-важната от разкриването Му. За онова, което прави, узнаваме от това кой е Той.

Въпреки това, просителната молитва ни е и разрешена, и заповядана: „Насъщният ни хляб дай ни днес.” И това без съмнение повдига теоретичен проблем. Можем ли да вярваме, че Бог изобщо действително променя действията си в отговор на човешки внушения? Защото безграничната мъдрост няма нужда да й се казва кое е най-добро и безкрайната доброта няма нужда от подтик да го направи. А пък и Бог изобщо не се нуждае от никое от тези неща, които правят одушевените или неодушевени ограничени творения. Би могъл, ако реши, да поддържа телата ни по чудо без храна, или да ни дава храна без помощта на фермерите, хлебарите и месарите, или пък – знание без помощта на учените; или да обърне към вярата езичниците без помощта на мисионерите. Вместо това Той позволява на почвите, времето и животните, на мускулите, умовете и волята на хората да си сътрудничат в изпълнението на Неговата воля. „Бог”, казва Паскал, „създаде молитвата, за да даде на създанията си достойнството на причинността.”[2] Но не само чрез молитвата, а чрез всяко наше действие, Той ни дава това достойнство. Наистина, не е нито повече, нито по-малко странно, че моите молитви ще повлияят хода на събитията повече, отколкото другите ми действия. Те не са посъветвали Бога, нито са променили намеренията Му, т.е. главната Му цел. Но тази цел ще бъде изпълнена по различни начини, съобразно действията (включително и молитвите) на Неговите създания.

Защото изглежда самият Той не върши нищо, което би могъл да делегира на своите създания. Той ни заповядва да правим бавно и непохватно нещата, които Той може да направи перфектно и за един миг. Той ни позволява да се провалим или да пренебрегнем това, което би искал да направим. Може би не осъзнаваме напълно проблема на, така да го наречем, даването на право на ограничената свободна воля да съществува заедно с Всемогъществото. Изглежда това във всеки един момент включва нещо почти подобно на божествено абдикиране. Ние не сме просто получатели или зрители. Ние сме или привилегировани да се включим в играта, или принудени да съдействаме в работата, „тризъбците си малки да размахваме”[3]. Дали този невероятен процес е просто Сътворението, продължаващо пред очите ни? По този начин (и това не е за пренебрегване) Бог твори нещо – при това твори богове – от  нищото.

Поне така ми изглежда на мен. Но това, което предложих, може в най-добрият случай да бъде мисловен модел или символ. Всичко, което казваме по такива въпроси може да е най-много аналогия или притча. Реалността без съмнение е недостъпна за нашите способности. Но на всяка цена можем да се стараем да избягваме неудачните аналогии и притчи. Молитвата не е машина. Тя не е магия. Тя не е съвет, даван на Бога. Всички ограничени причини действат единствено в несекващото действие на самия Бог, затова и действието ни в молитва не трябва да се разглежда като отделно от него – не повече, отколкото всичките ни други дейности.

Още по-зле би било да мислим за тези, които получават това, за което се молят, като за някакви придворни любимци, хора, които имат влияние пред трона. Достатъчен отговор на това е неудовлетворената молитва на Христос в Гетсимания. А и не бих посмял да пропусна тежките думи, които веднъж чух от един опитен християнин: „Виждал съм много изненадващи отговори на молитви и съм приемал за чудо не един от тях. Но те обикновено идват в началото - преди обръщането във вярата или скоро след него. С напредването на християнския живот, те стават по-редки. Отказите пък, не само че зачестяват, а и стават по-ясни, и по-категорични.”

Дали в такъв случай Бог просто изоставя тези, които Му служат най-добре? Всъщност Този, Който Му е послужил най-добре от всички, казва малко преди да умре в мъки „Защо си ме изоставил?” Когато Бог става човек, този Човек в своята най-голяма нужда получава най-малко утеха, сравнено с всички останали. Тук има тайна, която дори да имам силата, може да нямам куража да изследвам. Междувременно, за малките хора като вас и мен, когато молитвите ни се изпълняват, отвъд всякаква надежда и вероятност, е по-добре да не си правим прибързани заключения в наша полза. Ако бяхме по-силни, можеше да получаваме далеч не толкова нежно отношение. Ако бяхме по-смели, можеше да ни пращат с много по-малко помощ да защитаваме далеч по-отчаяни позиции във великата битка.  

Клайв Луис (29 ноември 1898 - 22 ноември 1963) е професор по средновековна и ренесансова английска литература в университетите в Оксфорд и Кеймбридж. Освен със своите изследвания на английската литература през средновековието, е известен и като теолог — с трудовете, разглеждащи християнството от гледната точка на човек, който е загубил вяра в детството и се върнал към нея вече в зряла възраст. Най-голяма популярност придобива с детската си поредица от седем книги "Хрониките на Нарния".

---

[1] Уйлям Шекспир: Хамлет, ІІІ Действие, Сцена 3 (б.р.)

[2] Блез Паскал: Мисли, 513 (Pourquoi Dieu a établi la prière. 1 Pour communiquer à ses créatures la dignité de la causalité. 2 ... 3...). Б.р.

[3] Джон Милтън: Comus, 27. Говори се за това как Нептун дава на васалните си богове власт над островите (И дава им да носят сапфирените си корони, и тризъбците си малки да размахват). Б.р.

Източник: http://www.dveri.bg/content/view/12329/98/

The Magic of Life... Магията на живота

Невероятно 14 минутно изживяване! Препоръчвам го на абсолютно всеки независимо от пола или възрастта! НЕВЕРОЯТНО!!!

Съблазън и робство на национализма. Народ и нация

Николай Бердяев

Съблазънта и робството на национализма е по-дълбока форма на робство от етатичното робство. Сред всички "свръх- лични" ценности човек най-лесно се съгласява да се подчини на националното цяло. Това е дълбоко вкоренено в емоционалния живот на човека, по-дълбоко от отношението му към държавата. Но национализмът, издигнат като знаме от всички десни партии, е сложно явление. Ще видим, че самата идея за нацията и националността е дело на рационализма. Вл. Соловьов, който през 80-те години на миналия век води борба против руския зоологичен национализъм, прави разлика между егоизъм и личност. Той твърди, че националният егоизъм (= национализъм) е също така осъдителен от християнска гледна точка, както личният егоизъм. Обикновено мислят, че националният егоизъм е нравствен дълг на личността и показва не личен егоизъм, а жертвеност и героизъм. Това е показателен резултат от обективацията.

Когато и най-лошото у човека се пренесе в колективните реалности, признати за идеални и свръхлични, то става добро и дори бива превръщано в дълг. Егоизмът, корист- та, самомнението, гордостта, волята за могъщество, омразата към другите, насилието — всичко става добродетел, когато се прехвърли от личността в националното цяло. На нацията всичко е позволено, в нейно име могат да се извършват дела, признати за престъпления от човешка гледна точка. Моралът на нацията не иска и да чува за човечност. Животът на отделния човек е кратък, а животът на нацията е продължителен, той може да трае и хилядолетия. Животът на нацията осъществява връзка между времената, което не може да стори отделният човек. Отделният човек чувства връзката си с предишните поколения чрез живота на нацията. "Националното1* импонира с дълбоките си корени в един продължителен живот. Тук заставаме пред същия проблем: къде е екзистенциалният център, къде е органът на съвестта — в личността или в нацията? Персонализ- мът отрича, че екзистенциалният център, центърът на съзнанието е в нацията или в която и да е друга колективна, нечовешка реалност, той винаги е в личността.

Личността не е част от нацията, а националното е част от личността и се съдържа в нея като една от качествените й характеристики. Националното се намира в конкретния човек. Това е само частна проява на истината, че универсумът се намира в личността, а не личността в универсума. Националността е питателна среда за личността. А национализмът е форма на идолопоклонничество и робство, породено от екстериоризацията и обективацията. Еросът е свързан с непълноценност и бедност. Национализмът като робство, възникнало поради отстраняване на универсума от човека, носи еротичен характер. Той се ръководи от ерос и антиерос и по природа е антиетичен. Национализмът е невъзможен, ако към живота на нацията се прилагат етични оценки. Такъв е един от конфликтите на ероса и етоса. Национализмът, представляващ в дълбините си еротична съблазън, винаги се подхранва с лъжи и не може без лъжи. Лъжа е националното самомнение и надменност, толкова смешни и глупави, ако се погледнат отстрани.

Националният егоцентризъм, националната затвореност, ксенофобията с нищо не са по-добри от личния егоцентризъм, затвореност и враждебност към другите хора, и по същия начин въвеждат във фиктивен и илюзорен живот. Национализмът е идеализирана форма за самовъзнасяне на човека. Любовта към своя народ (ще видим, че народ не означава същото като нация) е съвсем естествено и хубаво чувство, но национализмът изисква нелюбов, вражда, презрение към другите народи. Национализмът означава потенциална война. Но главната лъжа, породена от национализма, е, че когато говорят за "нацио- нален" идеал, за благото на "националната11 цялост, за "национално" единство, за "национално" призвание и пр., винаги свързват "националното" с едно привилегировано, господствуващо малцинство, обикновено с класите, които притежават собственост. Под "нация" и "национално" никога не се разбират хора, конкретни същества, а абстрактен принцип, изгоден за определени социални групи. Такава е коренната разлика между нация и народ, като народът винаги е свързан с хората. Националната идеология обикновено се оказва класова идеология.

Когато апелират към националното цяло, желаят да подтиснат частта, състояща се от хора, от същества, способни да страдат и да се радват. "Националността" се превръща в идол, изисква човешки жертвоприношения, както всеки идол. Идеолозите на национализма се гордеят, че представляват цялото, докато различните други насоки представлявали части, едни или други класи. Но в действителност класовият интерес измамно се представя за интерес на цялото. Това е самозалъг- . Hi jfeJ ване и лъжа. Голям интерес в това отношение предизвиква съпоставянето между национална и класова идеология. Идеологията на класата има твърде непривлекателна външност и много лесно се опровергава по реторичен начин. Националното цяло съществува хилядолетия и притежава по-голяма ценност, отколкото отделните класи — те не са присъствали в миналото и може би няма да ги има в бъдеще. Руският, френският или немският народ като историческо цяло е по-дълбока реалност от руския, френския или немския пролетариат.

Но проблемът въобще не се решава и дори не се поставя, когато се изказват подобни общи съображения. В определен исторически момент проблемът на класата може да бъде по-остър, да изисква неотложно решение в сравнение с националния проблем, и то тъкмо за самото съществуване на нацията. Възможно е отхвърлената и пренебрегната класа да изисква интегриране в живота на нацията. "Националното" в личността е по-дълбоко от "класовото". Фактът, че съм руснак, е по-важен от това, че съм дво- рянин. И все пак в обективната действителност "класовият" интерес изпъква като по-човешки от "националния", т. е. засяга потъпканото достойнство на човека, ценността на човешката личност, а "националният" интерес се отнася до "общото", което няма никакво отношение към човешкото съществуване. С това е свързана оценката на национализма и социализма. Безспорно е, че национализмът има езически произход, а социализмът — християнски произход. Социализмът (не комунистическият, т. е. не от фашистки тип) се интересува от хората, от ценността на човека, ако не е извратен от погрешен светоглед, а национализмът не се интересува от хората, за него висша ценност не е човекът, а обективираната колективна реалност, която не е съществуване, а принцип. "Социализмът" бива по-духо- вен от "национализма", защото "социалното" по принцип изисква човек за човека да е брат, а не вълк, докато общият "национален" живот допуска да бъде вълчи.

Националистите изобщо не желаят по-голяма общност в човешкия живот, повече справедливост и човечност. Когато национализмът победи, силната държава господства над личността, богатите класи господстват над бедните. Фашизмът, националсоциализмът се стреми към по-комунитарен живот в рамките на определена националност, но той не успява да постигне това нещо, предизвиква чудовищен етатизъм, отнася се зверски към другите националности. В националсоциализма по-човечен е социалният елемент, а расово-националният показва дехуманизация. За социализма ще говорим нататък. Необходимо е да подчертаем също, че на- ционализмът въобще не е тъждествен с патриотизма. Патриотизмът е любов към своята родина, земя и народ. А национализмът не е толкова любов, колкото колективен егоцентризъм, самомнение, воля за могъщество и насилие над другите. Национализмът е преднамереност, идеология, която липсва в патриотизма. Националното самомнение и егоизъм са също толкова греховни и глупави, както личното самомнение и егоизъм, но последиците му са много по-фатални. По същия начин семейният егоизъм и самомнение имат по-зловещ характер от личния егоизъм и самомнение. Немското национално-месианско самомнение носи комичен характер дори при такива гениални хора като Фихте. Отстрани погледнато, то е непоносимо. Всяка проекция и обективация на личната злина и греха, прехвърлянето им върху колективите поражда максимално зло и изразява максимален грях. Така се утвърждава човешкото робство.

Разликата между нация и народ, национално и народно не е само терминологичен въпрос. В други езици тя е още по-яс- но изразена (nation и peupie, Nation и Volk). Народът е много no-първична и природна реалност от нацията, в народа съществува нещо дорационално. А нацията е сложен продукт на историята и цивилизацията, на рационализма. Най-важното е, че народът представлява по-човешка реалност от нацията. Народът е хора, огромен брой хора, които са постигнали единство и оформеност и са придобили специфични качества. А нацията не се състои от хора, тя е принцип, който господства над хората, нацията е управляваща идея. Би могло да се каже, че народът е конкретно-реален, а нацията е абстрактно-идеална. В случая думата "идеална" не е похвала, обратното, тя означава по-го- ляма степен на обективация и отчужденост на човешката природа, по-голяма степен на обезчовечаване.

Нацията е по-дълбоко свързана с държавата, отколкото народа. Народничество- то често пъти е носило антиетатичен и анархичен характер, докато национализмът винаги е етатичен, винаги желае силна държава, винаги всъщност цени повече държавата от културата. Народът се стреми да се самоизрази в образи, той създава обичаи и стилове. А нацията се стреми да се изрази в държавно могъщество, тя създава форми на властта. Национализмът от фашистки тип означава загуба на "националното" своеобразие (ако употребим този израз, както често се прави, в тъждествен смисъл с "народно"), в него няма нищо "национално", той показва крайна рационализация и технизация на народния живот и ни най-малко не цени културата. Всички съвременни форми на национализма си приличат като две капки вода, както напълно си приличат всички диктатури, всички организации на политическата полиция, всички техники за въоръжаване, всички спортни организации. Преди окончателната си победа немският националсоциализъм бе една от формите на народничество, като противопоставяше органичния, комунитарен характер на народния обществен живот и формалната организация на държавата.

Той защитаваше Gemeinschaft срещу Gesellschaft. Но след окончателната си победа националсоциализмът бе обладан от воля за държавно могъщество и народническите му елементи отслабнаха. Прекъсна се традицията в немската култура. Национализмът цени най-малко от всичко духовната култура и винаги подтиска нейните творци. Национализмът винаги довежда до тирания. Нацията е един от идолите, един от източниците на човешко робство. Суверенитетът на нацията е същата лъжа, както суверенитетът на държавата, както всички суверенитети по земята. Този суверенитет може да се проявява и в десни, и в леви форми, но винаги тиранизира човека. Народът поне стои по-близо до труда като основа на социалния живот, по-близо до природата. Но и народът понякога се превръща в идол и източник на човешко робство. Народничеството е една от съблазните и лесно приема мистични форми — душата на народа, душата на земята, мистичната народна стихия. Човек може напълно да изчезне в тази стихия. Това е наследство и отживелица от първобитния колективизъм, преди пробуждането на духа и личността. Народничеството винаги е душевно, а не духовно.

Личността като екзистенциален център, като център на съзнанието и съвестта е в състояние да се противопоставя на народа. В личността съществува материнско лоно и тъкмо народното (националното) е такова лоно. Но бунтът на личността е победа на духа и свободата над природата и народната стихия. Робството, наложено от нарова, е една от формите на робство. Трябва да помним, че народът е викал "разпни Го, разпни Го", когато синът човешки и синът Божи е застанал пред него. Той е искал да бъдат разпнати всички негови пророци, учители, велики хора. Това е достатъчно ^зидетелство, че в народа липсва център на съвестта. Народничеството съдържа своя правда, но и огромна лъжа, която се изразява в преклонението на личността пред колектива. Истината винаги се намира в личността, в качеството, сред малцината. Но като жизнена проява истината трябва да се свърже с народния живот, тя не означава 12 За робството и свободата на човека изолация и затваряне. Националното месианство е съблазън, то е несъвместимо с християнския универсализъм. Но за историческото съществуване е необходима вяра в призванието на своя народ. "Националното" и "народното" фактически се смесват и често се употребяват в един и същ смисъл, както се смесват Gesellschaft и Gemeinschaft. "Националното" съдържа рационализация в по-голяма степен от "народното". Но и едното, и другото се крепят на колективното подсъзнание, върху твърде силни емоции, което води до екстериоризация на човешкото съществуване. Човек има нужда да надмогне самотата, да преодолее вледеняващото отчуждение от света.

Това се извършва в семейството, в националността, в националната общност. Индивидуалният човек не чувства, че принадлежи непосредствено на човечеството, на него му е нужно да се приобщи към по-бли- зък и конкретен кръг. Чрез националния живот той усеща връзката на поколенията, връзката на миналото с бъдещето. Човечеството не съществува извън човека, то е в човека, в човека е най-великата реалност и с тази реалност е свързана човечността. И нацията съществува единствено в човека. Обективната реалност на нацията е екстериоризация, един от продуктите на обективацията, нищо повече. Но различните степени на обективация предлагат различни степени на близост, конкретност, пълнота. Човечеството изглежда някак далечно и абстрактно, а всъщност то е човешкото у човека.

Национализмът еднакво подтиска и човека, човешката личност, и човечеството. Подтиска не самият белег "националност" на човека, а обективацията на този белег, която го превръща в реалност, стояща над човека. И "нацията", и "народът" лесно се превръщат в идоли. Протича обективация на силни емоции. И най-посредственият, най- нищожен човек се чувства възвисен и издигнат чрез съпричас- тието си към "националното" и "народното". Една от причините за поробващите обективаци и е, че те създават у човека силно усещане за власт. Щом стане роб на идол, той се чувствува високо издигнат. Човек става роб, но без робството би се чувствал в още по-окаяно положение. Когато човек е безличен и в него не се разкрива никакво универсално съдържание, поробването от различен вид обективации му създава усещане за пъл- ноценност. Единствено личност с духовно съдържание може да противостои на робството. "Националното" много лесно прелива в нищожност, то се оказва достъпно на огромни маси и не предполага никакви качествени постижения. При това отрицателните чувства — омразата към евреите или други националности, играят по-голяма роля от положителните чувства. Всъщност тъй нареченият национален въпрос не може да бъде разрешен справедливо. Той винаги предизвиква борба. Цялата история е несправедлива анексия.

Националностите са създадени чрез несправедлив и насилствен подбор, както и историческата аристокрация. Разрешаването на националния въпрос ще бъде по-лесно, ако се преодолее суверенитетът на националните държави. Но "националното" се намира отвъд националните държави и показва друга степен на обективация. Национализмът означава абсолютизация на определена степен на обективация- та. При това ирационалното бива рационализирано, органичното се механизира, човешкото качество се превръща в нечовешка реалност. Докато националното, народното влизат в кон- кретно-универсалното, както всички останали степени на индивидуализация, национализмът не само е враждебен на универсализма, но го и разрушава. По същия начин национализмът е враждебен на персонализма. Нужно е да отричаме национализма и в името на личното, и в името на универсалното.

Това не значи, че няма никаква разлика в равнищата на личното и универсалното, но показва, че наличното равнище на националното не трябва да поглъща нито личното, нито универсалното, а трябва да им се съподчинява. Все пак сме длъжни да отдадем предпочитание на "народното" пред "националното". Християнството е персоналистична и универсална религия, но не е национална, не е родова религия. Всеки път, когато национализмът провъзгласява: "Германия за германците, Франция за французите, Русия за руснаците11, той изобличава своята езическа и безчовечна природа. Национализмът не признава ценността и правата на всеки човек, само защото той е човек, носи образа на човек и образа на Бог, съдържа в себе си духовно начало. Национализмът е най-разпространената емоция в света, най-чо- вешката, тъй като е най-присъща на човека, и е най-античовешка, в най-голяма степен прави човека роб на екстериоризирана сила. Погрешно и повърхностно е да се мисли, че защитата на немеца, французина или руснака е защита на конкретно същество, а защитата на човека, на всеки човек, само защото той е човек, е абстрактна защита. Точно обратното.

Защитата на националния човек е защита на абстрактни качества на човека и при това не най-дълбоките, а защитата на човека с неговата човечност и в името на човечността е защита на образа Божи в човека, т. е. на цялостния образ в човека, най-дълбокото в него, което не подлежи на отчуждение като националните и класовите белези на човека. Това е защита именно на човека като конкретно същество, като личност, като същество единствено и неповторимо. Социалните и националните качества на човека са повторими, подлежат на обобщение, на абстракция, превръщат се в quasi реалност, която застава над човека, но зад нея се крие по-дълбокото ядро на човека. Защитата на тази човешка дълбочина е човечност, дело е на човечността. Национализмът е измяна и предателство към дълбините на човека, той е страшен грях към Божия образ в човека. Който не вижда свой брат в човек от друга националност, който например отказва да види свой брат в евреина, той не само не е християнин, но погубва собствената си човечност, своята човешка дълбина. Страстните националистични емоции изхвърлят човека на повърхността и го правят роб на обектността. Емоциите на национализма са много по-малко човечни от социалните и много по-малко свидетелстват, че човекът се е издигнал до личност.

Източник: http://ceacbg.com/bogoslovie/97-nikolaj-berdyaev/1330-robstvo-na-natzionalizma.html