КАПКИ ОТ БОГОСЛОВИЕТО - DROPS OF THEOLOGY

Богоявление – езическата нова година?

2011-01-07T05:19:00.000-08:00

Провокиран съм от ежегодните надпреварвания по кръстохвърлячество, организирани от епископата на Българската православна църква. За поредна година новинарските емисии съобщават за безбройните смелчаци, избрали студените води на реки и язовири, за да разкършат голи снаги и да покажат здрави мускули, в надпревара да уловят Христовия кръст, хвърлен с благословението на местният епископ и дори лично от него.

За здраве, щастие, успех, берекет, пари, късмет, любов и какво ли още не. Там наблизо ги чака гаджето с хавлия в ръце, а те храбро се пъчат и хвалят, че им е горещо и със зъзнещ глас обясняват на колко са години и едва ли не, че от пеленачета ходят да скачат. Тук няма значение какъв социален статус имат, каква религия изповядват или дали изобщо вярват в нещо – нали ще ги дават по телевизията и във фейсбука ще качат снимки. Нали кмета лично ще даде на победителя стотачка, а епископът ще го дари с дървен кръст, изваден от водите.

След малко новинарската емисия продължава с цял отбор пияни калоферчани, решили да изтанцуват богоявленското хоро в „топлите води” на близката река, за да покажат как тачат празника и колко им е акъла. Има и интервю с един от тях, който още преди да влезе във водите, не се държи на краката си, но има другари, които да го подкрепят в нелеката задача. Само там някъде в далечината калоферският свещеник и две монахини, между алкохолните пари на пияните смелчаци, извършват свето кръщение на малко дете – лъч християнство за светлия празник.

Друго важно събитие от деня е поръсването на народната българска платена армия и нейните бойни знамена в мирно време в няколко града на страната. Това ритуално пръскане на светена вода се повтаря няколко пъти в годината, все около празници с наслоена езическа символика, все за здраве. Независимо че армията ни на практика не прави нищо – поне често, често се строява за поздрав и благословение със светена вода.

Празничният блок завършва с поздрав за всички, които носят името на св. Йордан, пък дано той да им помага, да им дава здраве, успех, късмет, любов и от каквото имат нужда. Оказва се, че името на светецът-река носят не малко българи. Показват се таблици с процентно съотношение на носещите името Георги, Иван, Драган и Петкан. Има и диаграми с новите тенденции в даването на имена. Новинарите дори отделят внимание на поредното ромско семейство, което избрало име на своята рожба. Кръстили я на преподобни Версаче (ВерсачИ, ако трябва да сме точни), а братовчед му ще носи името на св. Армани. Но нека да са живи и здрави.

И до тук - нищо, което да ни свързва с събитието от преди близо 1980 години, когато Синът Божий се яви в плът, за да приеме кръщение от Йоан в река Йордан, че Света Троица се яви в пълнота. Отец посочи Своя възлюбен Син, а Дух Свети слезе като гълъб. Наистина защо новинарските емисии да отделят внимание на това събитие? Там нямаше замръзнали води, Йоан Кръстител не беше облякъл скъпоструващи златотъкани одежди, нямаше го кметът, царят или пъдарят. Само някакъв си Син Божий се смири и, за да изпълни всяка правда, прие кръщение от своя братовчед. Без златни ланци, синджири и украшения, без мускули и цинизъм, без екшън и нездрава емоция.

Вместо да възпоменава това събитие, което бележи началото на обществената проповед и служение на Господ Иисус Христос – Въплътилият се Син Божий и наш Изкупител, епископите ни избират добрата медийна обстановка и компанията на висшестоящи държавни чиновници, за да дефилират със скъпоструващите си одежди и да показват що е то православие - чрез ръсене, кръстене, махане с ръце, с намръщен благоговеен поглед. Важното е да се покажат тук до ледените води, заобиколени от млади православни атеисти, дошли за зрелището, за да станат звезди за няколко минути.

А Църквата, а паството... Те ще си живеят в своето езичество. Клириците ще го поощряват и насърчават, защото не искат да го заменят с истинската вяра Защото неверието е печелившо и когато правиш всичко за здраве. Когато омилостивяваш Бога и неговите светци като купуваш свещи и правиш водосветчета и корбанчета, но най-вече като пускаш голяма пара в църковната каса, или даваш добър хонорар за требничарското мърморене – правиш ли това всичко ще ти е наред.

Богоявление е светъл християнски празник. Но в нашите географски ширини това е Нова година. На него започва езическата нова година. А календарът е пъстър с валентинки, мартеници, халва, върбички, яйца и козунаци, печено агне и корбан за здраве, пчелен мед и риба(но само ако е храмов празник), орехова шума и много, много зрелище... за здраве!

Автор: Пламен Иванов

Източник: тук

Златоуст: Да не угодничим когато проповядваме

2010-12-27T07:01:00.000-08:00

Беседа

за това, че да говорим на народа с угодничество,

е опасно както за тези, които говорят, така и за ония,

които ги слушат, и че речта против прегрешенията

е полезна и се явява най-голяма справедливост.

Достатъчно, мисля, неотдавна ви нападахме и ви причинихме дълбока рана. Следователно днес е необходимо да предложим лечение и да доставим по-приятни лекарства. Това е най-добрият начин на лечение: Не само да режем, но и да превързваме раните; това е достоен за удивление закон за наставлението: не само да порицаваме, но и да увещаваме и утешаваме. Така е заповядал и Павел: изобличавай, запретявай, увещавай (2 Тимотей 4:2). Ако някой винаги утешава, с това прави слушателите още по-нехайни; а ако само порицава, ги прави по-ожесточени, защото, не можейки да понесат бремето на непрестанните изобличения, те веднага бягат. Затова трябва да има различни начини на наставление. И така, тъй като предния ден речта много силно огорчи ума на всеки, днес имаме нужда от по-ласкаво наставление, и върху огорченията, произлезли от изобличенията, е нужно да излеем, като елей, ласкавостта на речта, като първо ви напомним за самите изобличения.

Неотдавна ние ви прочетохме постановлението на Павел относно приемането на тайнствата, предназначено за всички, посветени в тайнството. А законът беше такъв – нали нищо не ни пречи и сега да го прочетем отново: нека всеки да изпитва себе си, и тогава да яде хляба и да пие чашата (1 Коринтяни 11:28). Посветените в тайнствата знаят за какво говорим, какъв е този хляб и каква е чашата. Защото, който яде и пие, казва (Писанието), Господа недостойно, виновен ще бъде спрямо тялото и кръвта Господня (1 Коринтяни 11:29,27). Ние ви прочетохме този закон; изяснихме и смисъла на изречението. Казахме какво значи: виновен ще бъде спрямо тялото и кръвта Господня – че той ще понесе същото наказание, каквото ще претърпят и разпналите Христа. Както онези убийци, казва, са станали виновни за кръв, така и тези, недостойно причестяващи се с тайнствата; именно това значи: виновен ще бъде спрямо тялото и кръвта Господня. На пръв поглед, казаното е силно преувеличено и тази заплаха е нетърпима; ние добавихме и размишление, с помощта на пример, имащо голямо съответствие. Както, казах, ако някой разкъсва царска багреница и я опетнява с кал, той почти оскърбява самия цар, облечен в нея – така, разбира се, и тук; и онези, които са убили Тялото Господне, и тези, които се причестяват с Него с нечиста мисъл, еднакво оскърбяват царската одежда. Юдеите Го разкъсали на кръста, осквернява Го и този, който Го приема с нечиста душа, така че, макар и греховете да са различни, оскърблението е еднакво. Това разтревожи и смути мнозина; уязви съвестта на слушателите, и по-точно не само слушателите, но преди вас и на мен – говорещия; наставлението е общо и раните са общи, затова и прилагам общи лекарства. Това е дело на Божието човеколюбие – и говорещият, и слушащите да подлежат на един и същ закон, да бъдат причастни на едно и също естество и всеки да е еднакво отговорен за това, че пристъпва закона. Защо? За да отправя упреци в съразмерна степен, за да стане снизходителен към съгрешаващите, та спомняйки си за собствената немощ, да не причинява непоносими изобличения. Затова Бог не е изпратил ангели от небесата и не ги е поставил учители на човешкото естество, за да не отправят твърде безпощадни упреци поради превъзходството на своята природа и поради човешката немощ; но Той е дал смъртни хора за учители и свещеници, хора, облечени в немощ, та едно и също, виновността в едно и също на говорещия и слушащите да стане юзда за езика на говорещия човек, която да не му позволява да отправя прекомерни обвинения. А че това е истинно, сам Павел, поставил този закон, ни е разяснил и причината, като е казал така: Защото всеки първосвещеник, измежду човеци избран, за човеци се поставя, за да може да бъде снизходителен към невежи и заблудени (Евреи 5:1,2). По какъв случай и защо? Понеже и сам е обложен в немощ (-2). Виждаш ли, че немощта става основание за състрадание и сродството на естеството не позволява упрекващият някога да падне в прекомерност, макар и сам да е обзет от голяма ревност? Но защо казах това? За да не казвате: ти – бидейки чист от грехове и свободен от скръбта, произлизаща поради упрека – с голяма сила ни нанасяш много дълбока рана. Аз пръв чувствам болка, тъй като и сам съм подхвърлен на прегрешения. Всички се намираме под епитимии (Премъдрост Сирахова 8:6); и: никой не може да се похвали, че има чисто сърце(Притчи 20:9). И така, аз направих тези изобличения не защото разсъждавах в областта на чужди за мен бедствия и не вследствие на някаква безчовечност, но воден от голяма грижа. При лекуването на телата онзи, който нанася удар, не получава никакво усещане за удара, този, когото режат, единствен се измъчва от болки; но при лекуването на душите не е така – ако аз не греша, съдейки за делата на другите хора според моите собствени - но говорещият сам пръв се измъчва от болка всеки път, когато упреква другите. Ние не скърбим така, изобличавани от страна на другите, както когато изобличаваме другите за грехове, в които сме виновни, защото съвестта веднага започва да порицава говорещия, и това обстоятелство, че облечения в достойнството на учителството пада в едни и същи прегрешения с учениците и има нужда от същите изобличения, причинява на говорещия още по-горчива печал.

2. И сега оплаквам това не без причина, но тъй като мнозина, не понесли тежестта на казаното, след връщането назад са изразявали недоволство, казвайки: ти ни отклоняваш от свещената трапеза и ни прогонваш от причестяването – по тази причина и аз бях принуден да кажа, за да разберете, че не отклонявам, но по-скоро събирам в едно; не прогонвам и не отдалечавам, но по пътя на изобличенията още повече привличам към себе си. Страхът от възвестеното наказание, падайки върху съвестта на грешниците, като огън върху восък, унищожава и очиства нашите прегрешения, като действа постоянно, и правейки ума чист и блестящ, влага в нас по-голямо дръзновение; а от дръзновението и вследствие на веселото настроение духът може да стане по-склонен към непрестанно общение в неизказаните и страшни тайнства. И както онзи, който дава горчиви лекарства на хората, загубили апетит, и очиства лошите сокове прави така, че те с по-голяма охота се докосват до обичайната храна – така и този, който говори горчиви думи и с тях очиства ума от лоши помисли и премахва тежкото бреме на прегрешенията, дава на съвестта възможност да се поеме дъх и прави така, че тя с по-голямо удоволствие вкусва Тялото Господне. Затова трябва не да негодуваме срещу това, което е казано, а да прославяме и хвалим.

А ако някои са много немощни и не понасят тази наша защита, аз бих могъл да им кажа, че ви обяснявам не свои собствени закони, а чета буквите, слезли от небесата; и е необходимо, когато ми бъде поверено това служение, аз или да кажа с дръзновение всичко, което се съдържа в тях, като навсякъде търся ползата за слушалите, а не удоволствието, или, боейки се от ненавистта на слушателите, по пътя на това неуместно ласкателство да пожертвам и своето и тяхното спасение. А че и за говорещия, и за слушащите е много опасно да премълчаваме за нещо от божествените закони, и учителите се съдят като виновни за убийство, когато не изясняват без страх всички Божии закони – аз отново ще ви посоча за свидетел Павел. Във всички дела винаги прибягвам към тази свята душа поради това, че изреченията на Павел са някакви полезни и божествени закони, тъй като не Павел говори, но Христос, движещ неговата душа, чрез него говори всичко, което е казал. И така, какво говори Павел? След като е призовал жителите на Ефес и им е казал последна реч, тъй като вече е имал намерение да си отиде от тях – учейки техните началници на това, че както онези, които проливат кръвта на учениците, така и които не им говорят полезното, подлежат на изпитване и наказание – той почти казва: чист съм от кръвта на всички. Защо? Защото не пропуснах да ви известя всичката воля Божия (Деяния 20:26,27); ако той се беше побоял да възвести, то не би бил чист от кръвта им, но би бил съден като човекоубиец, и съвсем естествено, тъй като човекоубиецът умъртвява само тялото, а говорещият лъстиво и правещ слушателите по-небрежни погубва душата; единият предава на тукашна смърт, а другият погубва душата и я изпраща на безсмъртни мъчения и наказания. И така, нима само Павел казва това? Съвсем не, но и преди Павел Бог, на Свой ред, чрез устата на пророка тайнствено предвещава същото, като казва: Аз те поставих страж над дома Израилев (Езекил 3:17). Какво значи страж? Страж се нарича този, който, докато войската се намира долу, е застанал на висока и хълмиста местност и оттук следи за нападащи неприятели, и съобщава на намиращите се наблизо за нападението, и подтиква към подготовка за сражение, така че да не ги нападнат неохранявани и да ги умъртвят лесно. И така, тъй като, живеейки на земята, не виждаме много от ужасите, които ни заплашват – то Божията благодат е устроила стоящите като че на високото място на пророчеството, светите пророци, отрано да известяват, че ни заплашва бъдещият Божи гняв, та ние, като дойдем на себе си чрез покаяние и изправим падналата си душа, много преди това да отклоним от себе си изпратения от Бога удар. Затова Той казва: Аз те поставих страж над дома Израилев, за да предизвестиш, че ни заплашва бъдещо нещастие – както онзи съобщава за нападение на врагове. И Той налага немалко наказание на този, който не предупреждава за Божия гняв. Какво е то? Душите на погиващите, казва Той, ще подиря от твоите ръце (3:20). Кой е толкова жесток, безсърдечен и безчувствен, че да започне да обвинява говорещия и непрестанно беседващ за Божия гняв, който би се подхвърлил на толкова голямо наказание, ако премълчи? И така, че не е полезно за нас – говорещите – да премълчаваме за това, достатъчно са ни научили и пророкът, и апостолът; а че то не е полезно и за вас – слушащите - ще стане ясно от следващото. Ако аз, премълчавайки, прикривах с мълчание греховете, то с право би започнал да негодува всеки, справедливо би започнал да се сърди, дори и аз да не мълчах; а ако, колкото и да мълчим сега, там при всички случаи греховете по необходимост ще се открият, то – каква полза бихме имали от мълчанието? Никаква полза, а вреда – много голяма. Всеки път, както ще кажа сега – водя към покаяние и душевно съкрушение; а ако мълча, тук няма и да си спомням за онези грехове, които сме допуснали, и няма да се разкаем; а там ще ги видим пред очите си оголени и открити и ще плачем без полза и напразно.

3. И така, ако при всички случаи е необходимо или тук, или там да се съкрушаваме за своите прегрешения, то по-добре тук, а не там. Откъде става ясно това? От пророческите и евангелските думи. Пророкът казва: в ада кой ще Ти се изповядва? (Псалм 6:6). Христос ни е научил на същото и чрез притча. Имало един бедняк – Лазар, казва Той; той цял бил покрит със струпеи (Лука 16:20) и имал неизлечима болест; а един друг човек – богаташ, не давал на бедняка нито троха. Впрочем защо е нужно да разказваме тази притча? Вие знаете цялата тази история, за безчовечността на богаташа, който не отделял на бедняка от трапезата, за бедността и глада на бедния, с които той непрестанно се борел. Но така е в тукашния живот; а след това, когато всеки от тях умрял, богаташът вижда същия бедняк в лоното Авраамово. И какво казва? Отче Аврааме, прати Лазаря да намокри края на пръста си във вода и да ми разхлади езика, за да си отдъхна от болката (24). Виждаш ли отплатата? Той не отделял и троха – затова не получава и капка вода. С каквато мярка, казва, мерите, с такава ще ви се отмери (Марк 4:24). А Авраам какво отговорил? Чедо, спомни си, че ти получи вече доброто си приживе, Лазар – злото: сега пък той се утешава, а ти се мъчиш (Лука 16:25). Но – както и да се изследва – въпреки че хората се съкрушават заради греховете и се променят, и благодарение на геената стават по-добри, това не им принася никаква полза за облекчаване на мъките в пламъка, затова отче, прати го в бащината ми къща – казва той – та да каже на моите сродници, за да не дойдат и те в това място (27,28). Сам неполучил благодеяния, той се опитва да достави спасение на други. Виждаш ли как той дотогава е бил безчовечен, и как след това е станал човеколюбив? Докато бил жив, той подминавал лежащия пред очите му Лазар, а сега се грижи и за отсъстващите родственици; тогава, живеейки в изобилие, не гледал милостиво бедняка, а сега, бидейки сред мъчения и неизбежни изтезания, се грижи за своите родственици и моли да бъде изпратен имащият да им извести това. Виждаш ли колко човеколюбив, и кротък, и състрадателен станал той?

И какво? Той извлякъл някаква полза за себе си от покаянието? Получил някаква печалба от съкрушението? Съвсем не, тъй като това покаяние е ненавременно. Зрелището е свършило, битките са се прекратили, вече не е останало подходящо време за състезания; затова увещавам, моля и умолявам: тук трябва да скърбим и плачем за греховете. Нека тук ни опечаляват думите – и там няма да ни уплашат делата; нека тук ни уязвява словото – там няма да ни уязвява отровният червей; нека тук ни изгаря порицанието – и там няма да ни гори огнената геена. Закономерно е опечаляващите се тук да бъдат утешавани там; крайно необходимо е онези, които тук живеят в разкош, смеят се и гледат без скръб на своите прегрешения да се опечаляват там, да скърбят и да скърцат със зъби. Тези думи не са мои, а на Самия Този, Който тогава ще ни съди. Блажени, казва, плачещите, защото те ще се утешат (Матей 5:4). Горко вам, които се смеете сега, защото ще се разплачете (Лука 6:25). И така, кое е по-добро – да заменим продължаващото само определено време съкрушение и тъга с вечни блага и несвършващо наслаждение – или, прекарали във веселие този кратък и временен живот, да си отидем от него, за да се подхвърлим на вечни наказания? Може би ти се срамуваш и се червиш при мисълта да изкажеш своите прегрешения? Но дори и да се налага да говориш за това и да ги откриваш пред хората, то и при такива условия не бива да се срамуваш: срамно е да падаш в грях, а не да признаеш допуснатия грях; а сега няма и нужда да се изповядваш в присъствието на свидетели. Пред размишленията на съвестта нека става изследване на извършените грехове; нека съдилището бъде без свидетели; а само Бог да вижда теб – изповядващия се – Бог, Който не порицава греховете, а ги прощава заради изповядването. Но дори и при такива условия ти се бавиш и оправдаваш? И аз зная, че съвестта не понася спомена за собствените ни прегрешения, така че само ако си спомним за допуснатите от нас прегрешения, умът скача като някой неукротим, млад и непокорен кон. Но удръж го, обуздай го, погали го с ръка, направи го кротък, убеди го, че ако тук не се изповядва, ще се изповядва там, където наказанието е по-тежко, и безчестието – по-голямо. Тук съдилището е без свидетели, и ти – съгрешилият – водиш съд със самия себе си; а там всички грехове ще бъдат поставени пред погледа на цялата вселена, ако предварително не ги изгладим тук. Ти се срамуваш да признаеш прегрешенията си? Срамувай се да вършиш грехове. Ние всеки път когато ги вършим, ставаме безразсъдно, безсрамно дръзки; а когато трябва да ги признаем, тогава се срамуваме и се бавим, докато би трябвало да правим това с готовност. Да порицаваш за греховете не е срам, а справедливост и добродетел; а ако не беше справедливост и добродетел, Бог не би определил награди за това. А че изповядването има награда, послушай какво казва (Писанието): кажи своите беззакония пръв, за да се оправдаеш(Исая 43:26). Кой се срамува от делото, благодарение на което става праведен? Кой се срамува да изповядва прегрешенията, за да ги унищожи? Нима Господ заповядва да се изповядваме, за да накаже? Не за да накаже, а да дари опрощение.

4. Във външните съдилища след признанието следва наказание. Затова и псаломът, като предвижда, че някой, боейки се от наказанието след изповядването, може да започне да отрича своите грехове, казва: изповядвайте се на Господа, защото е благ, защото Неговата милост е вечна (Псалм 105:1). Нима Той не знае твоите прегрешения, ако ти не ги признаеш? И така, какво постигаш с това, че не се изповядваш? Нима можеш да останеш скрит? Дори и да не кажеш, Той знае; а ако ти кажеш, Той забравя, защото Аз съм Бог и Сам заглаждам твоите беззакония и не ще ги спомена (Исая 43:25). Виждаш ли? Аз не ще ги спомена, казва, тъй като това е свойствено на човеколюбието; а ти ги спомени, за да получиш случай за изправяне. Слушайки това, Павел сам непрестанно си спомнял за онези грехове, за които Бог не помнел – спомнял си ги, като казвал: не съм достоен да се нарека апостол, понеже гоних Църквата (1 Коринтяни 15:9); и:Христос дойде в света да спаси грешниците, от които пръв съм аз (1 Тимотей 1:15). Не е казал: бил съм, а съм. Прощаването на греховете било дадено от Бога – а спомнянето на простените грехове не се помрачавало у Павел; каквото Господ е изгладил, той сам показвал. Вие сте слушали пророка, който казва: не ще спомена; а ти помни. Бог го нарича избран съд (Деяния 9:15), а той нарича себе си пръв от грешниците. А ако той не забравял за простените си грехове, размисли как помнел Божиите благодеяния. Защо говоря за това, че паметта за греховете не посрамва? Не ни прави така славни паметта за добрите постъпки, както споменът за греховете; по-точно казано: споменът за добрите постъпки не само не ни прави славни, но дори ни изпълва със срам и осъждение; паметта за греховете ни преизпълва с дръзновение и голяма праведност. Кой казва това? Фарисеят и митарят. Единият, като открил прегрешенията си, си отишъл оправдан; а другият, обявил добрите си постъпки, си отишъл, стоейки по-ниско от митаря. Виждаш ли колко вредно е да си спомняме за добрите постъпки, и колко полезно – да не предаваме на забрава прегрешенията? И напълно естествено, защото, който помни добрите постъпки, той се увлича от високомерие и презира другите хора, което се случило с фарисея, който не би стигнал до толкова голямо тщеславие и не би казал: не съм като другите човеци (Лука 18:11), ако не помнеше за своя пост и десятък; а паметта за греховете укротява ума, убеждава ни да бъдем смиреномъдри и чрез смиреномъдрието привлича Божието благоволение. Послушай, моля те, как и Христос заповядва да предаваме на забрава своите добри постъпки. Кога изпълните всичко това, казвайте: ние сме слуги негодни (Лука 17:10). Ти казвай за себе си, че си непотребен раб – и Аз няма да те направя непотребен; ако ти признаваш своята нищожност, Аз ще те направя славен и ще те увенчая. Виждаш ли с колко доказателства ни е засвидетелствано, че паметта за греховете принася полза, а паметта за добрите постъпки причинява вреда – и, на свой ред, обратно, забравянето на греховете ни навлича наказание, а забравянето на добрите постъпки ни е от полза? Искаш ли да разбереш и от друга страна, че най-голямата добродетел е да помниш греховете? Послушай Йов. Както той в други случаи се гордеел, така и при изповядването на прегрешенията казвал така: ако и да съгрешавах неволно, не се срамувах от народното множество да изповядвам греховете си (Йов 31:33,34). А това, което казва, има следния смисъл: събранието на сърабите никога не ме довеждаше до срам. Каква полза от това, че за мен не знаят хората, когато Съдията знае всичко; каква вреда от това, че те знаят за допуснатите от мен прегрешения, когато Той желае да ме освободи от наказание? И макар и всички да ме осъждат, аз съвсем не се грижа за тяхното мнение, ако Съдията ме оправдава; и дори и всички да ме възхваляват и да ми се изумяват, за мен пак няма никаква полза от тяхната присъда, ако Той ме осъжда. Навсякъде трябва да гледаме Него, и да правим по отношение на прегрешенията същото, което правим по отношение на харченето на пари. Веднага след като станем от постелята, преди да отидем на пазар или да се заемем с някакво лично или обществено дело, повикваме слугата и искаме отчет от него за изхарченото, за да знаем кое е похарчено лошо и кое – за полза, и колко е останало; и ако узнаем, че останалото не е много, по всякакъв начин търсим средства за спечелване на доходи, за да не погинем от глад неусетно. И така, да започнем да правим същото и по отношение на нашите дела. Призовали своята съвест, да й дадем отчет за думите, делата и помислите; да изследваме какво е похарчено за необходимото, и какво – за наша вреда; каква дума е похарчена лошо, за поругание, за сквернословие, за оскърбления; каква мисъл е подтикнала очите към разпътство; какъв помисъл за наша вреда е преминал в дело, осъществен или с помощта на ръцете, или – на езика, или – на самите очи; и да се постараем да оставим неуместното харчене, и на мястото на това, което веднъж е похарчено лошо, да се постараем да съберем други доходи; вместо думите произнесени безразсъдно, да произнасяме молитви, вместо нецеломъдрените погледи, да прибегнем към милостини и пост. Ако имаме намерение да харчим неразумно, без да спестяваме нищо и без да събираме богатство, то като паднем в крайна бедност, незабелязано ще си спечелим наказание за вечния огън. И така, ние имаме обичай да даваме отчет за парите на разсъмване, а за делата, за това, което сме извършили, да поискаме отговор от себе си след вечеря и след настъпването на вечерта, лежейки в постелята, когато никой не ни безпокои и тревожи; и ако видим, че в нещо сме съгрешили, то да накажем съвестта, да смъмрим ума, да уязвим разума така силно, че вече да не дръзваме, като станем, да стигаме до същата бездна на греха, помнейки за раната от вечерта.

5. Че това време е най-удобното за такова изискване на отчет, послушай какво казва пророкът: размислете в сърцето си на леглата си, и утихнете (Псалм 4:5). След настъпването на деня много неща правим не така, както желаем; и приятелите ни дразнят, и слугите ни довеждат до неудържимост, и жената ни огорчава, и детето ни опечалява, и много други житейски и обществени дела ни заобикалят; и тогава не можем да разбираме дори по какъв начин мамим себе си. Но освободили се от всичко това и останали насаме със себе си вечерта, и наслаждавайки се на по-голямо спокойствие, да устроим съдилище на леглото си, и с помощта на такъв съд да умилостивим Бога. А ако ежедневно грешим и нараняваме душите си, без никога да вникваме в това, то онези, които непрестанно получават рани и след това нехаят, си навличат треска – така, разбира се, и ние вследствие на това постоянно безчувствие си спечелваме неизбежно наказание. Зная, че казаното е тежко, но то принася голяма полза. При нас е милостивият Господ; Той само търси предлог и веднага проявява всяко човеколюбие. А ако, съгрешавайки и оставайки ненаказани, ние не ставахме по-лоши, Той би отстранил от нас наказанието; но Той добре знае, че безнаказаността на съгрешаващите им вреди не по-малко от самите грехове. Затова и налага наказание – не за да търси сметка за миналото, а да изправи бъдещето. И за да разбереш, че това е истина, послушай какво казва Той на Мойсей: остави Ме да се разпали гневът Ми против тях, и ще ги изтребя (Изход 32:10). Остави ме, казва Той, не защото Мойсей Го възпирал, тъй като той нищо не му казал, но предстоял в мълчание – а желаейки да му даде повод да се моли за тях. Тъй като те допуснали грях, достоен за наказание, и то неизбежно наказание, и въпреки това, Той не искал да ги накаже, а да прояви човеколюбие към тях, но тъй като това ги правело по-нехайни, Той устройва и едното и другото, така че и да не бъде причинено наказание, и те вследствие на безнаказаността да не станат по-нехайни, разбирайки че са избегнали Господния гняв не поради собственото си достойнство, а по застъпничеството на Мойсей. Често постъпваме така и ние, и като не искаме нито да подхвърляме на наказание слугите, допуснали прегрешения, достойни за наказание, нито да ги освобождаваме от страха пред очакваното наказание, молим приятелите да ги изтръгнат от нашите ръце, така че страхът да остава с пълна сила, и те да избегнат ударите от наша страна. Същото правел и Бог; а че това е истинно, се вижда от самите думи: остави Ме, казва, да се разпали гневът Ми... И ние, когато искаме да накажем, а не ни позволяват, идваме в състояние на гняв. А Той казва: остави Ме да се разпали гневът Ми – за да разбереш, че гневът не е страст у Бога, а с това име се назовава определеното ни наказание. И така, когато чуеш, че Мойсей казва: ако им простиш техния грях, прости им (Изход 32:32), то преди да се удивляваш на раба, изуми се на Господа по същата причина, че Той Сам му е дал повод за това човеколюбие. Но Той не само тук направил това, но същото казва и на Еремия, и на Езекил: обиколете и погледнете улиците на Ерусалим; ако има някой, който да върши съд и правда, ще бъда милосърден към него (Еримия 5:1). Ти си видял човеколюбие? От добродетелта на един се ползват мнозина, дори и порочни хора, но поради порочността на множеството, дори ако сред многочисления народ се окаже един, който да постъпва добродетелно, (последният) не споделя тяхната участ; напротив, един човек, живеещ право, ще може да избави от Божия гняв цял народ, а цялата развратена държава няма да може да привлече към своето наказание и мъчение и да погуби човек, живеещ праведно. Това е ясно и от историята на Ной: наистина, когато всички погивали, само той бил запазен; ясно е и от живота на Мойсей: наистина, той единствен се е оказал в състояние да ходатайства за такъв народ. Аз мога да представя и друго, по-голямо доказателство за Божието човеколюбие. Когато Той не намери живи хора, които имат дръзновение и могат да ходатайстват за съгрешаващите, тогава прибягва към мъртвите и казва, че и заради тях прощава греховете, както наистина казал на Езекия: ще защитя тоя град зарад Себе Си и зарад Моя раб Давида (4 Царе 20:6), който бил вече мъртъв. И така, като знаем, че Бог движи и прави всичко, за да ни освободи от наказание и мъчение, да Му даваме много поводи за това, като се изповядваме, разкайваме се, плачем, молим се, прекратяваме гнева против ближните, облекчаваме бедността на близките, бодърстваме в молитви, проявяваме смиреномъдрие, непрестанно помним греховете си.

Не е достатъчно да кажеш: аз съм грешник, но трябва да си спомниш и самите грехове, всеки поотделно. Както огънят, попаднал в тръни, лесно ги унищожава, така и помисълът, постоянно насочен против допуснатите грехове, лесно ги унищожава и потопява. А Бог, Който оставя без внимание беззаконията и отдалечава неправдите, да ни избави от греховете и да ни удостои с небесното царство, по благодатта и човеколюбието на нашия Господ Исус Христос, чрез Когото и с Когото слава на Отца и Светия Дух, сега и завинаги, и във вечни векове. Амин.

Свети Йоан Златоуст, Архиепископ Константинополски. Творения, том (издава Славянобългарски манастир „Св. Вмчк Георги Зограф, Света гора, Атон)

ФИЛМЪТ “АГОРА”- ЕДНА ПРЕДНАМЕРЕНА ПРОПАГАНДА

2010-11-30T18:23:00.000-08:00

автор: Димитър ХАДЖИТОДОРОВ,

Казусът "Ипатия"

Ипатия - жената философ, известна с математически трудове и с астрономически открития, е преподавала теория на неоплатонизма в Александрия в началото на V в. след Христа. В наше време името й се споменава не с научните й постижения, а с трагичната й гибел. Знаменитата лекторка е убита по време на градски вълнения и историкът Гибон и писателят Волтер сочат като виновници за събитието фанатизирани християни, подстрекавани от църковния епископ Кирил, канонизиран по-късно за светец. През целия ХХ в. коментарите за тягостното деяние служат за антихристиянска пропаганда, без да се подкрепят с обективни факти. Агитаторите против "опиума за народите" не се съобразяват с подробностите на епохата, което предизвиква определен размисъл.

До нас са достигнали три независими източника от древни автори, характеризиращи настроенията на жителите на Александрия. През 240-250 г. историкът Херодиан пише в своята "История след Марк Аврелий": "Александрийците ... по природа са много непостоянни в мненията и изпадат в силно вълнение по най-малкия повод" (4; 8:7). Сто и четиридесет години по-късно (през 390 г.) Амиан Марцелин в "Римска история" потвърждава, че Александрия е град, който "нерядко, без страничен повод и без достатъчно основания, избухва в бурни вълнения" (22; 11). Това становище той изказва по повод участта на епископ Георги, убит безжалостно от езичници през 361-362 година. Някъде около 440 г. Сократ Схоластик в "Църковна история" допълва своите предшественици: "Александрийската тълпа обича възмущенията повече от всяка друга тълпа и, когато намира повод, се устремява към нетърпими злодейства, защото без кръв не се успокоява от вълненията" (7; 13). Подобна характеристика подсказва мисълта, че за управлението на безотговорните лумпени е необходима здрава ръка. Вероятно неслучайно след загиналия епископ Георги в Александрия е поставен епископ Теофил, известен с непреклонния си характер. През 391 г., в изпълнение на указ на император Теодосий, той прекратява езическите жертвоприношения и разпорежда храма на Зевс-Серапис да бъде разрушен. Тази инициатива е съпроводена с вълнения, при които загиват привърженици и на двете страни.

Твърд е характерът и на епископ Кирил, който заема катедрата след Теофил. Той се противопоставя на еретиците, изопачаващи учението на Спасителя, и настоява еврейската община да напусне града, заради провокации спрямо християните.

През 415 г., четвъртата поред от управлението на епископ Кирил, жената философ Ипатия става жертва на улични размирици. Главен източник за събитието е "Църковна история" на Сократ Схоластик (7; 15). Причина за убийството, според автора, е завистта, предизвикана от дарбите на жертвата. Недоброжелатели съчиняват клеветата, че тя пречи на сближаването между светската и духовната власт - в случая между префекта и епископа на града. Според Сократ виновник за гибелта й е някой си Петър, за когото, освен че е от "хората с горещи гласове" (вероятно уличен оратор!), не се знае нищо друго. Ипатия е убита жестоко в църквата, наричана Кесарион, но това не означава, че тълпата, която я лишава от живот, се състои непременно от християни. Езически храмове вече не е имало и най-вероятно, лумпените са търсили място, където да извършат злокобното си дело. "Това причини немалка скръб на Кирил и на александрийската Църква, защото убийствата, разприте и всичко подобно е съвършено чуждо на мислещите с Христовия дух" (7; 15), завършва разказа си Сократ Схоластик.

Гибелта на Ипатия се използва настойчиво от атеистичната пропаганда след Втората световна война. Учената философ и математик е подходяща тема за онези, които промиват мозъците на масите. Би могло да се припомнят научните й постижения, но подобни факти противоречат на доктрината, че жената в класовото общество е безправна, безпросветна и онеправдана. Поради тази причина историографията не споменава нищо и за друга удивителна личност, византийската принцеса Анна Комнина, която надхвърля рамките на шаблонното политизирано мислене.

Някогашният съветски историк П. Ф. Преображенски издига хипотезата, че Ипатия е прототип на света Екатерина, като съпоставя факти от биографиите на двете жени. Това недоказано твърдение се повтаря категорично от агитаторите против християнството. Отзвук от него достига до Франция, където е публикуван роман, посветен на "подхвърлянето на идеята" за канонизиране на пострадалата. С тази концепция се ангажират и други неправославни автори, претендиращи за освободен от догмите мироглед. Никога обаче не е била подлагана на обсъждане съдбата на някой друг интелектуалец например на св. Юстин Философ, който приел мъченическа смърт два века по-рано.

Филмът "Агора"

Като съвременен продукт на културата, представеният наскоро филм "Агора" (режисьор и сценарист Алехандро Аменабар, 2009 г.) не споменава за света Екатерина, тъй като авторите на това становище вече са слезли от политическата сцена. Но въпреки положителните емоции, с които публиката посреща произведението, не можем да отречем, че то продължава недобросъвестното поднасяне на събитията, разчитайки на неграмотността на средния зрител.

Не е вярно, че евреите са нападнати в съботния ден. В "Църковна история" (7; 13) Сократ Схоластик съобщава, че християните са подмамени провокативно и са избивани коварно от засада край една от църквите. Контрамярка на това деяние е искането на епископ Кирил, юдейската община да напусне града. Неправдоподобна е сцената, в която телата на избитите са изгаряни от победителите в стълкновението. Подобен начин на погребение е неприсъщ за изповядващите новия мироглед.

Неуместна е сцената, в която робът Давос се нахвърля срещу господаря си, математика Теон. Такова поведение е било абсолютно немислимо за ранен християнин и по-скоро напомня на класовите протести, проповядвани от марксизма-ленинизма.

Не е реален диалогът между префекта Орест и Ипатия. Репликите са поднесени така, че потвърждават клеветата, за която пише Сократ. Неусетно авторите на филма са попаднали в клопката на преднамерените си представи.

Не е вярно, че епископ Кирил е подстрекавал тълпата срещу Ипатия, като е използвал посланието на свети апостол Павел до Тимотей. Редактираният в сцената текст изопачава смисъла на оригинала и разчита на непросветеността на публиката.

Не е вярно, че епископ Синезий, ученик на Ипатия, е уговарял префекта да се подчини на епископ Кирил, за да спаси жената философ. Синезий е починал през 412 или 413 г., а Ипатия загива през 415 година. Синезий не е християнин в годините, когато посещава лекциите на Ипатия. Както сочат свидетелствата, той е покръстен по-късно, далеч от Александрия.

Не е вярно, че храмът на Серапис е запален в угода на християнските тълпи и че този пожар унищожава Александрийската библиотека. Храмът не е съществувал след 391 година. За посегателства над библиотеката споменава Плутарх в жизнеописанието на Юлий Цезар, като датира този акт около 48-47 г. преди Христа. Освен това Александрия е място на военни действия през 216 и 273 г., когато легионите на римските императори Каракала и Аврелиан нахлуват в града. През ХIII в. сирийският епископ Григорий посочва като виновник за разрушаването на библиотеката арабския халиф Омар, завладял Александрия през VII-VIII век. Това твърдение обаче няма документална подкрепа. Английският историк Гибон пък обвинява категорично християнската общност за погубването на културните ценности. Поради протестантското си възпитание той се отнася с недоверие към католицизма и православието.

Подобни исторически неточности се срещат преимуществено в приключенските романи, като тези на Александър Дюма, Болеслав Прус, Стивънсън и др. литератори. Само че един филм, посветен на християнството, не бива да бъде приравняван до някаква авантюрна творба. Изложението на материята в такъв филм изисква много повече отговорност и съзнателност.

Древният философ Аристотел е обръщал особено внимание на факта, че художественият преразказ се запомня значително по-трайно в сравнение с научното изложение на фактите. С един такъв свободен фантазьорски преразказ какво ще остане в главите на днешния зрител, който и без друго десетилетия наред е подлаган на сатанински спекулации с най-святото, с вярата в Христа и нейния път през историята, който е този на Църквата? Създателите на филма не продължават ли, волно или неволно, тази пагубна антихристова линия? Нашето съзнание още от училище е подготвяно за "престъпленията на Църквата" (които обаче задължително нямат нищо общо с Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква, която е Православната, но винаги поради невежеството на хората биват хвърляни върху нея бел. ред.) инквизиция, интриги на тамплиери и йезуити и др. Още едно звено от тази верига едва ли ще ни стресне кой знае колко. А в същото време зад умело обработените "факти" се крият причини, които умишлено не се изследват.

Господи, подкрепи ни в пътя на вярата ни!

Църковен вестник, бр 17/2010 г.

Източник: http://www.bg-patriarshia.bg/reflections.php?id=164

За собствените граници

2010-11-29T02:10:00.000-08:00

Автор Митр. Атанасий Лимасолски
неделя, 14 ноември 2010
Трябва да научим нашата мяра, нашите граници, да имаме предел в нашата ненаситност, в многото неща, за които тичаме и не спираме, като накрая цялото това състояние ни причинява стрес и обърканост. Много е важно човек да знае собствените си граници. Първо на първо, той трябва да знае, че има граници и че не може да направи всичко, нито може да предвари всичко, а трябва да се ограничава в собствените си граници. Това е проява на смирение, култивиране на смирено съзнание, с други думи, да не ни прихваща тази агония или затруднение, когато виждаме, че не можем да направим нещо или не сме способни за него. Трябва да знаем, че имаме граница на силите си, на знанията си, на способностите ни, така да се каже, на човешката ни природа. Като осъзнаваме нашето състояние, а именно, че имаме граници, тогава даваме и на другите да разберат, че и те имат граници. И не можем, например, да изискваме от другите хора неща, които те не могат да ни дадат. Това е много важно, за да могат нашите лични взаимоотношения да се развиват хармонично, като не създаваме проблеми на другите, нито те на нас. Когато, например, някой дойде у вас и ти каже: - Знаеш ли, искам да ми направиш един подарък! Е, от любезност ще му кажеш: - Ще ти направя, с удоволствие! - Каквото искам? - Е, да кажем каквото искаш. И той иска от тебе най-драгоценното нещо. Може да не е много скъпо като цена, но да е нещо, което не можеш да му дадеш. Ти му казваш: - Извинявай, но не мога да ти дам това нещо! - Но как! След като не можеш да ми го дадеш, тогава къде остава приятелството, къде остава любовта? - и т.н. Поставя те в трудно положение, защото няма усещане за границите си - какво може да иска и какво не, както и колко може да изисква да го обичаш. Казва ти: - Не ми се обади по телефона. - Но, детето ми, аз имам ли време за телефони? Когато не се спирам от сутринта до вечерта? - Ама не ми се обади по телефона да поговорим, значи не ме обичаш! - Трябва да ти звънна по телефона, за да ти докажа, че те обичам ли? Не може ли да не ти се обадя по телефона или дори да не искам да го направя? Понякога има неща, които ни поставят в трудно положение; това са деликатни теми. При мене също идват хора и ми казват: - Идвах толкова пъти и не те намерих. - Е, аз ли съм виновен? Дошъл си толкова пъти и не си ме намерил. Нима ти казах: „ела в този и този ден” и те излъгах? Ти се сети да дойдеш в този ден. Но питаш ли ме мен, че търча и не знам къде се намирам? Да стоя пред вратата и всеки ден да те чакам ли? Като че и безследно изчезнал. Откъде да знам? Не става така, чедо. И се жалват. Оплакват се. Вместо да разбере и с благ помисъл да каже: „Виждам колко работа имаш, идвах много пъти и не те намерих, разбирам трудното положение, в което се намираш”. Вместо това ти си виновният. Вината ти се състои в това, че в деня, когато той се сетил, намислил, въобразил си да дойде, без сам да имаш понятие за това, ти не си бил там. Стават такива неща в живота на човека - причината е, че не култивираме себе си и нямаме усещане за границите си в това, какво казваме на другия, какво искаме от него, какво изискаме от него. Не можем да изискваме неща, които не са възможни, които той не може да ни даде. Писанието и св. отци обръщат голямо внимание на тези неща. Светите отци дори съветват, как да постъпваш, когато отидеш на гости при друг човек. Говорим за гости, и тук има някаква граница. Ако отидеш, но и не си тръгваш, другият започва да се моли на Христос и на Света Богородица да те просветлят да си тръгнеш. Всички имаме горчив опит от това. Много пъти си казвам: „Пресвета Богородице!”. Скъсват ти нервите. Не издържаш повече. Веднъж дойде една госпожа, която говореше много бавно, прекалено бавно. Тя беше скандализирана. - Какво има? - Отидох при един отец да се изповядам и започнах да говоря. Отецът седеше, очите му бяха затворени, беше спокоен. Аз му говорех, говорех... Аз самият имах опит с нея, защото безброй пъти ме беше докарвала до границата на търпението ми... - И в един момент отецът избухна, отвори очи, удари по масата и ми каза – "Стига! Спри!" А ето, толкова време идвам при вас и вие не ми казахте това! Отвърнах й: - Виж сега, свещеникът сигурно се е отнесъл зле с тебе. Но не се ли запита да не би и ти да си го принудила да избухне? С други думи, представете си в какво трудно положение е бил човекът - да слуша всички безкрайни истории с такова бавно темпо и те да нямат край. Сещам се, когато бях на Света Гора, имахме един монах във Ватопед – папа-Ириней, французин, когато дойде за първи път в Света Гора –французин по рождение, син на някакъв френски аристократ. Ние, както сме си свикнали, вършим си работите, търчим нагоре-надолу. Ако го срещнеш пред себе си и бързаш за някъде, изгаряш! Първо трябваше да ти се усмихне и ти да се усмихнеш, а след това ще ти каже: - Прощавайте! - Не пречиш, кажи? Той пак: - Извинявайте, сигурно ви безпокоя? - Не ме безпокоиш, чедо! Казвай да приключваме! - Ако ви безпокоя, тогава да говорим някой друг път! - Е, кажи сега, тъй и тъй се срещнахме! Хиляди пъти „Извинявайте!”, хиляди пъти „Прощавайте!”, хиляди пъти, само, за да зададе един въпрос и след това десет поклона, още толкова усмивки, мерси… Искам да кажа, че и тук има граница. Веднъж се опитах да му обясня – казвам му: - Рик (така се казваше, преди да стане монах), знаеш ли, ние тук на Света Гора не сме много по любезностите, няма нужда от чак толкова голяма любезност. Той ми вика: - А-а-а! Аз работих в Париж – когато бях войник разтоварвах камиони и веднъж разтоварвахме цял камион с тухли - когато прехвърляхме тухлите помежду си, си казвахме: „Мерси, благодаря, моля! – от сутринта до вечерта… 10 000 тухли ... да кажеш 10 000 пъти благодаря, моля… Казах му: - Ако направиш това нещо и тук, ще свършиш в лудницата. Няма начин. Искам да кажа, че е велико нещо човек да знае собствените си граници. Също така, за да се научи човек да бъде доволен от това, което има, да не завижда в живота си, да не изпада в трудно положение, когато вижда другите хора да живеят добре, да имат нещо, което той самият няма, да успяват повече от него... За да избегне това неприятно състояние, той трябва да се научи, ограничавайки се в собствените си граници - да благодари на Бога за това, което има, и за малкото, което има. Да разбере, че и той има нещо. Имаш го, макар и малко. Благодари на Бога, за това, което имаш, бъде доволен с това, което имаш. Ако можеш да направиш още нещо, направи го, ако не можеш, не пречи и така ще имаш мир. Иначе целият ти живот ще бъде мъка, следене на другия, какво се случва с другите, а какво с теб. Така и ти ще изпадаш в трудно положение, и другите ще поставяш в такова... Превод: К. Константинов Източник: http://www.dveri.bg/content/view/12283/97/

Ефектът на молитвата

2010-11-29T01:44:00.000-08:00

Автор Клайв Луис, пр. Цвета Пейчинова

Една сутрин преди години станах с намерението да си подстрижа косата, като част от подготовката ми за посещение в Лондон, но с първото писмо, което отворих ми се изясни, че няма нужда да ходя до там. Така че реших да отложа и подстригването. Но тогава нещо започна най-необяснимо да гложди ума ми, почти като глас, който казваше „Въпреки всичко се подстрижи. Иди да се подстрижеш.” Накрая вече не издържах и отидох. По онова време се подстригвах при мой познат християнин, който имаше доста проблеми и на когото брат ми и аз понякога успявахме да помогнем. В момента, в който отворих вратата на салона му, той каза – „О, молех се, ако е възможно да наминеш днес”. И наистина, ако бях закъснял с ден или повече, нямаше да съм му от полза.

Това ме изпълни със страхопочитание и все още ме изпълва. Но разбира се човек не може категорично да докаже някаква причинно-следствена връзка между молитвите на бръснаря и моето посещение при него. Може да е телепатия. Може да е съвпадение.

Стоял съм до леглото на жена, с проядена от рак бедрена кост, както и с множество разсейки на болестта в други кости. Трима души бяха необходими, за да я преместят в леглото. Лекарите предвиждаха няколко месеца живот, сестрите (които често знаят по-добре) - няколко седмици. Един добър човек положи ръце върху нея и се помоли. Година по-късно пациентката ходеше (и то по нанагорнище през неравна гориста местност), а човекът, който направи последните рентгенови снимки каза – „Тези кости са здрави като камък. Това е чудо.”

Но категорично доказателство отново липсва. Медицината, както признават всички истински лекари, не е точна наука. Няма нужда да се позоваваме на свръхестественото, за да обясним несбъдването на прогнозите й. Не е необходимо, освен ако не изберем да е така, да вярваме в някаква причинно-следствена връзка между молитвите и оздравяването.

Тогава възниква въпросът – „Какъв вид доказателства ще потвърдят ефекта от молитвата?” Нещото, за което се молим може и да се случи, но как изобщо бихме могли да знаем, че е нямало да се случи така или иначе? Дори нещото да е безспорно чудо, от това няма да следва, че чудото е станало поради нашите молитви. Отговорът със сигурност е, че никога не може да бъде получено неопровержимо емпирично доказателство като в точните науки.

Някои неща се доказват чрез неизменната повтаряемост на опита ни. Законът за гравитацията се основава на факта, че според опита ни всички тела без изключение му се подчиняват. Но дори и всички неща, за които се молят хората, да се случваха (което не е така), това няма да докаже нещото, което християните разбират под ефикасност на молитвата. Защото молитвата е молба. Същността на молбата, за разлика от принудата, е, че може да бъде или да не бъде изпълнена. И ако едно безгранично мъдро Същество слуша молбите на ограничени и глупави създания, естествено, че понякога ще ги удовлетворява, а друг път ще им отказва. Постоянната „успеваемост” на молитвата изобщо не би доказала християнското учение. Би доказала нещо, което много повече наподобява магия – власт, на определени човешки същества да контролират или насилват хода на събитията.

Без съмнение, в Новия завет има откъси, които на пръв поглед може да изглеждат като обещание за неизменно изпълнение на молитвите ни. Но определено не това се има предвид. Защото в самата същина на тази история се сблъскваме с ярък пример за обратното. В Гетсимания най-святият сред всички просители се моли три пъти горчивата чаша да го отмине. Тя не Го отминава. От там насетне можем да загърбим идеята, че молитвата ни е дадена като някакъв безотказен трик.

Други неща се доказват не просто чрез опита, а чрез онези изкуствено натъкмени опити, които наричаме експерименти. Възможно ли е да се експериментира и с молитвата? Ще отмина възражението, че никой християнин не би могъл да участва в подобно начинание, защото му е забранено – „Няма да изкушаваш Господа, твоя Бог.” Забранено или не, дали това изобщо е възможно?

Присъствал съм на предложение група хора (колкото повече, толкова по-добре) да се молят възможно най-усърдно в продължение на шест седмици за всички пациенти в болница А и никой от тях да не се моли за тези в болница Б. След това да се съберат резултатите и да се види дали в болница А има повече излекувани и по-малко починали. И предполагам, експериментът би следвало да се повтори на различни места и по различно време, за да се елиминира влиянието на ирелевантни фактори.

Проблемът е, че не виждам как при такива обстоятелства би се получила една истинска молитва. „Със думи там съм, но със дух съм тук, а Бог не дава слух на празен звук!”[1] - казва кралят в Хамлет. Просто да изричаш молитви, не означава да се молиш, иначе отбор подходящо обучени папагали би послужил за нашия експеримент също толкова добре, колкото и хората. Не можеш да се молиш за оздравяването на болните, ако крайния резултат, който целиш не е тяхното оздравяване. Но в такъв случай поради какви подбуди ще желаеш възстановяването на всички болни в една болница и на нито един от тях в друга? Молиш се, не за да да се облекчи страданието, а за да разбереш какво ще се случи. Истинската и фиктивната цел на молитвите ти са в несъответствие. С други думи, каквото и да правят езикът, зъбите и коленете ти, ти не се молиш. Експериментът е неосъществим.

Следователно, невъзможно е да получим емпирични доказателства и опровержения. Но този извод ще изглежда по-малко потискащ, ако имаме предвид, че молитвата е молба и я сравним с други видове молби.

Освен към Бога, ние отправяме молби и към себеподобните си: молим да ни подадат солта, молим за увеличение на заплатата, молим приятел да храни котката ни, докато сме на почивка, молим някоя жена да се омъжи за нас. Понякога получаваме това, което сме поискали, понякога не. Но когато получаваме, не е толкова лесно, както някой би предположил, да се докаже с научна сигурност причинно-следствената връзка между искането и получаването.

Съседът ви може да е хуманен човек, който не би оставил котката ви да умре от глад, дори и да забравите да се уговорите с него за това. Работодателят ви не би бил толкова склонен да удовлетвори искането ви за увеличение, освен ако не е наясно, че можете да получите по-добри пари в конкурентна фирма и е напълно възможно да се опитва да ви задържи като без друго ви вдига заплатата. А що се отнася до дамата, която се съгласява да се омъжи за вас – сигурен ли сте, че тя вече не е била решила да го направи? Вашето предложение може да е било резултатът, а не причината за нейното решение. Такъв важен разговор е можело никога да не се състои, освен ако тя не е счела, че трябва.

И така в известна степен същото съмнение относно причинно-следствената резултатност на молитвите ни към Бога, надвисва и над молитвите ни към хората. Каквото и да получаваме, може би сме щели да получим така или иначе. Но както казах, само в известна степен. Нашите приятели, шефове, съпруги може да ни кажат, че са постъпили така, защото сме ги помолили, а ние може да ги познаваме толкова добре, че да се чувстваме сигурни първо - че вярват в истинността на това, което казват, и второ - че разбират собствените си мотиви достатъчно добре, за да са прави. Но забележете, че когато това се случва, увереността ни не идва от методите на науката. Ние не си правим контролен експеримент като откажем повишението или развалим годежа, след което пак да отправим молбата си при новите изходни условия. Увереността ни е много различна по вид от научното знание. Тя е родена от личната ни връзка с другите, не от това, че знаем неща за тях, а от това, че ги познаваме.

Нашата увереност (ако постигнем такава), че Бог винаги чува и понякога удовлетворява молитвите ни и, че явните отговори на наши молитви не са просто случайни, може да дойде единствено по същия начин. И дума не може да става да броим успехите и провалите и да се опитваме да решим дали успехите са прекалено много, за да бъдат отдадени на случайността. Тези, които най-добре познават някого, най-добре знаят дали, когато е направил това, за което са помолили, го е направил защото са помолили. Мисля, че тези, които най-добре познават Бога, ще знаят най-добре дали ме е изпратил при бръснаря, защото бръснарят се е молил.

Но до момента нищихме въпроса в съвсем погрешна посока. Самият въпрос „Действа ли молитвата?” като изходно положение, задава неправилен начин на мислене. Тоест, да „действа” сякаш е магия или машина – нещо, което функционира автоматично. Молитвата е или чиста илюзия, или личен контакт между нас, недоразвитите, незавършени личности и съвършено конкретната Личност. Молитвата в смисъла на молба, на искане на нещо, е малка част от молитвата като цяло; изповедта и покаянието са нейното начало, поклонението е нейното светилище, присъствието, представата и радостта от Бога са нейните хляб и вино. В нея Бог ни се разкрива. Това че отговаря на молитвите е естествена последица, но не непременно най-важната от разкриването Му. За онова, което прави, узнаваме от това кой е Той.

Въпреки това, просителната молитва ни е и разрешена, и заповядана: „Насъщният ни хляб дай ни днес.” И това без съмнение повдига теоретичен проблем. Можем ли да вярваме, че Бог изобщо действително променя действията си в отговор на човешки внушения? Защото безграничната мъдрост няма нужда да й се казва кое е най-добро и безкрайната доброта няма нужда от подтик да го направи. А пък и Бог изобщо не се нуждае от никое от тези неща, които правят одушевените или неодушевени ограничени творения. Би могъл, ако реши, да поддържа телата ни по чудо без храна, или да ни дава храна без помощта на фермерите, хлебарите и месарите, или пък – знание без помощта на учените; или да обърне към вярата езичниците без помощта на мисионерите. Вместо това Той позволява на почвите, времето и животните, на мускулите, умовете и волята на хората да си сътрудничат в изпълнението на Неговата воля. „Бог”, казва Паскал, „създаде молитвата, за да даде на създанията си достойнството на причинността.”[2] Но не само чрез молитвата, а чрез всяко наше действие, Той ни дава това достойнство. Наистина, не е нито повече, нито по-малко странно, че моите молитви ще повлияят хода на събитията повече, отколкото другите ми действия. Те не са посъветвали Бога, нито са променили намеренията Му, т.е. главната Му цел. Но тази цел ще бъде изпълнена по различни начини, съобразно действията (включително и молитвите) на Неговите създания.

Защото изглежда самият Той не върши нищо, което би могъл да делегира на своите създания. Той ни заповядва да правим бавно и непохватно нещата, които Той може да направи перфектно и за един миг. Той ни позволява да се провалим или да пренебрегнем това, което би искал да направим. Може би не осъзнаваме напълно проблема на, така да го наречем, даването на право на ограничената свободна воля да съществува заедно с Всемогъществото. Изглежда това във всеки един момент включва нещо почти подобно на божествено абдикиране. Ние не сме просто получатели или зрители. Ние сме или привилегировани да се включим в играта, или принудени да съдействаме в работата, „тризъбците си малки да размахваме”[3]. Дали този невероятен процес е просто Сътворението, продължаващо пред очите ни? По този начин (и това не е за пренебрегване) Бог твори нещо – при това твори богове – от нищото.

Поне така ми изглежда на мен. Но това, което предложих, може в най-добрият случай да бъде мисловен модел или символ. Всичко, което казваме по такива въпроси може да е най-много аналогия или притча. Реалността без съмнение е недостъпна за нашите способности. Но на всяка цена можем да се стараем да избягваме неудачните аналогии и притчи. Молитвата не е машина. Тя не е магия. Тя не е съвет, даван на Бога. Всички ограничени причини действат единствено в несекващото действие на самия Бог, затова и действието ни в молитва не трябва да се разглежда като отделно от него – не повече, отколкото всичките ни други дейности.

Още по-зле би било да мислим за тези, които получават това, за което се молят, като за някакви придворни любимци, хора, които имат влияние пред трона. Достатъчен отговор на това е неудовлетворената молитва на Христос в Гетсимания. А и не бих посмял да пропусна тежките думи, които веднъж чух от един опитен християнин: „Виждал съм много изненадващи отговори на молитви и съм приемал за чудо не един от тях. Но те обикновено идват в началото - преди обръщането във вярата или скоро след него. С напредването на християнския живот, те стават по-редки. Отказите пък, не само че зачестяват, а и стават по-ясни, и по-категорични.”

Дали в такъв случай Бог просто изоставя тези, които Му служат най-добре? Всъщност Този, Който Му е послужил най-добре от всички, казва малко преди да умре в мъки „Защо си ме изоставил?” Когато Бог става човек, този Човек в своята най-голяма нужда получава най-малко утеха, сравнено с всички останали. Тук има тайна, която дори да имам силата, може да нямам куража да изследвам. Междувременно, за малките хора като вас и мен, когато молитвите ни се изпълняват, отвъд всякаква надежда и вероятност, е по-добре да не си правим прибързани заключения в наша полза. Ако бяхме по-силни, можеше да получаваме далеч не толкова нежно отношение. Ако бяхме по-смели, можеше да ни пращат с много по-малко помощ да защитаваме далеч по-отчаяни позиции във великата битка.

Клайв Луис (29 ноември 1898 - 22 ноември 1963) е професор по средновековна и ренесансова английска литература в университетите в Оксфорд и Кеймбридж. Освен със своите изследвания на английската литература през средновековието, е известен и като теолог — с трудовете, разглеждащи християнството от гледната точка на човек, който е загубил вяра в детството и се върнал към нея вече в зряла възраст. Най-голяма популярност придобива с детската си поредица от седем книги "Хрониките на Нарния".

[1] Уйлям Шекспир: Хамлет, ІІІ Действие, Сцена 3 (б.р.)

[2] Блез Паскал: Мисли, 513 (Pourquoi Dieu a établi la prière. 1 Pour communiquer à ses créatures la dignité de la causalité. 2 ... 3...). Б.р.

[3] Джон Милтън: Comus, 27. Говори се за това как Нептун дава на васалните си богове власт над островите (И дава им да носят сапфирените си корони, и тризъбците си малки да размахват). Б.р.

Източник: http://www.dveri.bg/content/view/12329/98/

The Magic of Life... Магията на живота

2010-11-25T02:40:00.000-08:00

Невероятно 14 минутно изживяване! Препоръчвам го на абсолютно всеки независимо от пола или възрастта! НЕВЕРОЯТНО!!!

Съблазън и робство на национализма. Народ и нация

2010-11-06T00:39:00.000-07:00

Николай Бердяев

Съблазънта и робството на национализма е по-дълбока форма на робство от етатичното робство. Сред всички "свръх- лични" ценности човек най-лесно се съгласява да се подчини на националното цяло. Това е дълбоко вкоренено в емоционалния живот на човека, по-дълбоко от отношението му към държавата. Но национализмът, издигнат като знаме от всички десни партии, е сложно явление. Ще видим, че самата идея за нацията и националността е дело на рационализма. Вл. Соловьов, който през 80-те години на миналия век води борба против руския зоологичен национализъм, прави разлика между егоизъм и личност. Той твърди, че националният егоизъм (= национализъм) е също така осъдителен от християнска гледна точка, както личният егоизъм. Обикновено мислят, че националният егоизъм е нравствен дълг на личността и показва не личен егоизъм, а жертвеност и героизъм. Това е показателен резултат от обективацията.

Когато и най-лошото у човека се пренесе в колективните реалности, признати за идеални и свръхлични, то става добро и дори бива превръщано в дълг. Егоизмът, корист- та, самомнението, гордостта, волята за могъщество, омразата към другите, насилието — всичко става добродетел, когато се прехвърли от личността в националното цяло. На нацията всичко е позволено, в нейно име могат да се извършват дела, признати за престъпления от човешка гледна точка. Моралът на нацията не иска и да чува за човечност. Животът на отделния човек е кратък, а животът на нацията е продължителен, той може да трае и хилядолетия. Животът на нацията осъществява връзка между времената, което не може да стори отделният човек. Отделният човек чувства връзката си с предишните поколения чрез живота на нацията. "Националното1* импонира с дълбоките си корени в един продължителен живот. Тук заставаме пред същия проблем: къде е екзистенциалният център, къде е органът на съвестта — в личността или в нацията? Персонализ- мът отрича, че екзистенциалният център, центърът на съзнанието е в нацията или в която и да е друга колективна, нечовешка реалност, той винаги е в личността.

Личността не е част от нацията, а националното е част от личността и се съдържа в нея като една от качествените й характеристики. Националното се намира в конкретния човек. Това е само частна проява на истината, че универсумът се намира в личността, а не личността в универсума. Националността е питателна среда за личността. А национализмът е форма на идолопоклонничество и робство, породено от екстериоризацията и обективацията. Еросът е свързан с непълноценност и бедност. Национализмът като робство, възникнало поради отстраняване на универсума от човека, носи еротичен характер. Той се ръководи от ерос и антиерос и по природа е антиетичен. Национализмът е невъзможен, ако към живота на нацията се прилагат етични оценки. Такъв е един от конфликтите на ероса и етоса. Национализмът, представляващ в дълбините си еротична съблазън, винаги се подхранва с лъжи и не може без лъжи. Лъжа е националното самомнение и надменност, толкова смешни и глупави, ако се погледнат отстрани.

Националният егоцентризъм, националната затвореност, ксенофобията с нищо не са по-добри от личния егоцентризъм, затвореност и враждебност към другите хора, и по същия начин въвеждат във фиктивен и илюзорен живот. Национализмът е идеализирана форма за самовъзнасяне на човека. Любовта към своя народ (ще видим, че народ не означава същото като нация) е съвсем естествено и хубаво чувство, но национализмът изисква нелюбов, вражда, презрение към другите народи. Национализмът означава потенциална война. Но главната лъжа, породена от национализма, е, че когато говорят за "нацио- нален" идеал, за благото на "националната11 цялост, за "национално" единство, за "национално" призвание и пр., винаги свързват "националното" с едно привилегировано, господствуващо малцинство, обикновено с класите, които притежават собственост. Под "нация" и "национално" никога не се разбират хора, конкретни същества, а абстрактен принцип, изгоден за определени социални групи. Такава е коренната разлика между нация и народ, като народът винаги е свързан с хората. Националната идеология обикновено се оказва класова идеология.

Когато апелират към националното цяло, желаят да подтиснат частта, състояща се от хора, от същества, способни да страдат и да се радват. "Националността" се превръща в идол, изисква човешки жертвоприношения, както всеки идол. Идеолозите на национализма се гордеят, че представляват цялото, докато различните други насоки представлявали части, едни или други класи. Но в действителност класовият интерес измамно се представя за интерес на цялото. Това е самозалъг- . Hi jfeJ ване и лъжа. Голям интерес в това отношение предизвиква съпоставянето между национална и класова идеология. Идеологията на класата има твърде непривлекателна външност и много лесно се опровергава по реторичен начин. Националното цяло съществува хилядолетия и притежава по-голяма ценност, отколкото отделните класи — те не са присъствали в миналото и може би няма да ги има в бъдеще. Руският, френският или немският народ като историческо цяло е по-дълбока реалност от руския, френския или немския пролетариат.

Но проблемът въобще не се решава и дори не се поставя, когато се изказват подобни общи съображения. В определен исторически момент проблемът на класата може да бъде по-остър, да изисква неотложно решение в сравнение с националния проблем, и то тъкмо за самото съществуване на нацията. Възможно е отхвърлената и пренебрегната класа да изисква интегриране в живота на нацията. "Националното" в личността е по-дълбоко от "класовото". Фактът, че съм руснак, е по-важен от това, че съм дво- рянин. И все пак в обективната действителност "класовият" интерес изпъква като по-човешки от "националния", т. е. засяга потъпканото достойнство на човека, ценността на човешката личност, а "националният" интерес се отнася до "общото", което няма никакво отношение към човешкото съществуване. С това е свързана оценката на национализма и социализма. Безспорно е, че национализмът има езически произход, а социализмът — християнски произход. Социализмът (не комунистическият, т. е. не от фашистки тип) се интересува от хората, от ценността на човека, ако не е извратен от погрешен светоглед, а национализмът не се интересува от хората, за него висша ценност не е човекът, а обективираната колективна реалност, която не е съществуване, а принцип. "Социализмът" бива по-духо- вен от "национализма", защото "социалното" по принцип изисква човек за човека да е брат, а не вълк, докато общият "национален" живот допуска да бъде вълчи.

Националистите изобщо не желаят по-голяма общност в човешкия живот, повече справедливост и човечност. Когато национализмът победи, силната държава господства над личността, богатите класи господстват над бедните. Фашизмът, националсоциализмът се стреми към по-комунитарен живот в рамките на определена националност, но той не успява да постигне това нещо, предизвиква чудовищен етатизъм, отнася се зверски към другите националности. В националсоциализма по-човечен е социалният елемент, а расово-националният показва дехуманизация. За социализма ще говорим нататък. Необходимо е да подчертаем също, че на- ционализмът въобще не е тъждествен с патриотизма. Патриотизмът е любов към своята родина, земя и народ. А национализмът не е толкова любов, колкото колективен егоцентризъм, самомнение, воля за могъщество и насилие над другите. Национализмът е преднамереност, идеология, която липсва в патриотизма. Националното самомнение и егоизъм са също толкова греховни и глупави, както личното самомнение и егоизъм, но последиците му са много по-фатални. По същия начин семейният егоизъм и самомнение имат по-зловещ характер от личния егоизъм и самомнение. Немското национално-месианско самомнение носи комичен характер дори при такива гениални хора като Фихте. Отстрани погледнато, то е непоносимо. Всяка проекция и обективация на личната злина и греха, прехвърлянето им върху колективите поражда максимално зло и изразява максимален грях. Така се утвърждава човешкото робство.

Разликата между нация и народ, национално и народно не е само терминологичен въпрос. В други езици тя е още по-яс- но изразена (nation и peupie, Nation и Volk). Народът е много no-първична и природна реалност от нацията, в народа съществува нещо дорационално. А нацията е сложен продукт на историята и цивилизацията, на рационализма. Най-важното е, че народът представлява по-човешка реалност от нацията. Народът е хора, огромен брой хора, които са постигнали единство и оформеност и са придобили специфични качества. А нацията не се състои от хора, тя е принцип, който господства над хората, нацията е управляваща идея. Би могло да се каже, че народът е конкретно-реален, а нацията е абстрактно-идеална. В случая думата "идеална" не е похвала, обратното, тя означава по-го- ляма степен на обективация и отчужденост на човешката природа, по-голяма степен на обезчовечаване.

Нацията е по-дълбоко свързана с държавата, отколкото народа. Народничество- то често пъти е носило антиетатичен и анархичен характер, докато национализмът винаги е етатичен, винаги желае силна държава, винаги всъщност цени повече държавата от културата. Народът се стреми да се самоизрази в образи, той създава обичаи и стилове. А нацията се стреми да се изрази в държавно могъщество, тя създава форми на властта. Национализмът от фашистки тип означава загуба на "националното" своеобразие (ако употребим този израз, както често се прави, в тъждествен смисъл с "народно"), в него няма нищо "национално", той показва крайна рационализация и технизация на народния живот и ни най-малко не цени културата. Всички съвременни форми на национализма си приличат като две капки вода, както напълно си приличат всички диктатури, всички организации на политическата полиция, всички техники за въоръжаване, всички спортни организации. Преди окончателната си победа немският националсоциализъм бе една от формите на народничество, като противопоставяше органичния, комунитарен характер на народния обществен живот и формалната организация на държавата.

Той защитаваше Gemeinschaft срещу Gesellschaft. Но след окончателната си победа националсоциализмът бе обладан от воля за държавно могъщество и народническите му елементи отслабнаха. Прекъсна се традицията в немската култура. Национализмът цени най-малко от всичко духовната култура и винаги подтиска нейните творци. Национализмът винаги довежда до тирания. Нацията е един от идолите, един от източниците на човешко робство. Суверенитетът на нацията е същата лъжа, както суверенитетът на държавата, както всички суверенитети по земята. Този суверенитет може да се проявява и в десни, и в леви форми, но винаги тиранизира човека. Народът поне стои по-близо до труда като основа на социалния живот, по-близо до природата. Но и народът понякога се превръща в идол и източник на човешко робство. Народничеството е една от съблазните и лесно приема мистични форми — душата на народа, душата на земята, мистичната народна стихия. Човек може напълно да изчезне в тази стихия. Това е наследство и отживелица от първобитния колективизъм, преди пробуждането на духа и личността. Народничеството винаги е душевно, а не духовно.

Личността като екзистенциален център, като център на съзнанието и съвестта е в състояние да се противопоставя на народа. В личността съществува материнско лоно и тъкмо народното (националното) е такова лоно. Но бунтът на личността е победа на духа и свободата над природата и народната стихия. Робството, наложено от нарова, е една от формите на робство. Трябва да помним, че народът е викал "разпни Го, разпни Го", когато синът човешки и синът Божи е застанал пред него. Той е искал да бъдат разпнати всички негови пророци, учители, велики хора. Това е достатъчно ^зидетелство, че в народа липсва център на съвестта. Народничеството съдържа своя правда, но и огромна лъжа, която се изразява в преклонението на личността пред колектива. Истината винаги се намира в личността, в качеството, сред малцината. Но като жизнена проява истината трябва да се свърже с народния живот, тя не означава 12 За робството и свободата на човека изолация и затваряне. Националното месианство е съблазън, то е несъвместимо с християнския универсализъм. Но за историческото съществуване е необходима вяра в призванието на своя народ. "Националното" и "народното" фактически се смесват и често се употребяват в един и същ смисъл, както се смесват Gesellschaft и Gemeinschaft. "Националното" съдържа рационализация в по-голяма степен от "народното". Но и едното, и другото се крепят на колективното подсъзнание, върху твърде силни емоции, което води до екстериоризация на човешкото съществуване. Човек има нужда да надмогне самотата, да преодолее вледеняващото отчуждение от света.

Това се извършва в семейството, в националността, в националната общност. Индивидуалният човек не чувства, че принадлежи непосредствено на човечеството, на него му е нужно да се приобщи към по-бли- зък и конкретен кръг. Чрез националния живот той усеща връзката на поколенията, връзката на миналото с бъдещето. Човечеството не съществува извън човека, то е в човека, в човека е най-великата реалност и с тази реалност е свързана човечността. И нацията съществува единствено в човека. Обективната реалност на нацията е екстериоризация, един от продуктите на обективацията, нищо повече. Но различните степени на обективация предлагат различни степени на близост, конкретност, пълнота. Човечеството изглежда някак далечно и абстрактно, а всъщност то е човешкото у човека.

Национализмът еднакво подтиска и човека, човешката личност, и човечеството. Подтиска не самият белег "националност" на човека, а обективацията на този белег, която го превръща в реалност, стояща над човека. И "нацията", и "народът" лесно се превръщат в идоли. Протича обективация на силни емоции. И най-посредственият, най- нищожен човек се чувства възвисен и издигнат чрез съпричас- тието си към "националното" и "народното". Една от причините за поробващите обективаци и е, че те създават у човека силно усещане за власт. Щом стане роб на идол, той се чувствува високо издигнат. Човек става роб, но без робството би се чувствал в още по-окаяно положение. Когато човек е безличен и в него не се разкрива никакво универсално съдържание, поробването от различен вид обективации му създава усещане за пъл- ноценност. Единствено личност с духовно съдържание може да противостои на робството. "Националното" много лесно прелива в нищожност, то се оказва достъпно на огромни маси и не предполага никакви качествени постижения. При това отрицателните чувства — омразата към евреите или други националности, играят по-голяма роля от положителните чувства. Всъщност тъй нареченият национален въпрос не може да бъде разрешен справедливо. Той винаги предизвиква борба. Цялата история е несправедлива анексия.

Националностите са създадени чрез несправедлив и насилствен подбор, както и историческата аристокрация. Разрешаването на националния въпрос ще бъде по-лесно, ако се преодолее суверенитетът на националните държави. Но "националното" се намира отвъд националните държави и показва друга степен на обективация. Национализмът означава абсолютизация на определена степен на обективация- та. При това ирационалното бива рационализирано, органичното се механизира, човешкото качество се превръща в нечовешка реалност. Докато националното, народното влизат в кон- кретно-универсалното, както всички останали степени на индивидуализация, национализмът не само е враждебен на универсализма, но го и разрушава. По същия начин национализмът е враждебен на персонализма. Нужно е да отричаме национализма и в името на личното, и в името на универсалното.

Това не значи, че няма никаква разлика в равнищата на личното и универсалното, но показва, че наличното равнище на националното не трябва да поглъща нито личното, нито универсалното, а трябва да им се съподчинява. Все пак сме длъжни да отдадем предпочитание на "народното" пред "националното". Християнството е персоналистична и универсална религия, но не е национална, не е родова религия. Всеки път, когато национализмът провъзгласява: "Германия за германците, Франция за французите, Русия за руснаците11, той изобличава своята езическа и безчовечна природа. Национализмът не признава ценността и правата на всеки човек, само защото той е човек, носи образа на човек и образа на Бог, съдържа в себе си духовно начало. Национализмът е най-разпространената емоция в света, най-чо- вешката, тъй като е най-присъща на човека, и е най-античовешка, в най-голяма степен прави човека роб на екстериоризирана сила. Погрешно и повърхностно е да се мисли, че защитата на немеца, французина или руснака е защита на конкретно същество, а защитата на човека, на всеки човек, само защото той е човек, е абстрактна защита. Точно обратното.

Защитата на националния човек е защита на абстрактни качества на човека и при това не най-дълбоките, а защитата на човека с неговата човечност и в името на човечността е защита на образа Божи в човека, т. е. на цялостния образ в човека, най-дълбокото в него, което не подлежи на отчуждение като националните и класовите белези на човека. Това е защита именно на човека като конкретно същество, като личност, като същество единствено и неповторимо. Социалните и националните качества на човека са повторими, подлежат на обобщение, на абстракция, превръщат се в quasi реалност, която застава над човека, но зад нея се крие по-дълбокото ядро на човека. Защитата на тази човешка дълбочина е човечност, дело е на човечността. Национализмът е измяна и предателство към дълбините на човека, той е страшен грях към Божия образ в човека. Който не вижда свой брат в човек от друга националност, който например отказва да види свой брат в евреина, той не само не е християнин, но погубва собствената си човечност, своята човешка дълбина. Страстните националистични емоции изхвърлят човека на повърхността и го правят роб на обектността. Емоциите на национализма са много по-малко човечни от социалните и много по-малко свидетелстват, че човекът се е издигнал до личност.

Източник: http://ceacbg.com/bogoslovie/97-nikolaj-berdyaev/1330-robstvo-na-natzionalizma.html

Не прихващайте треската за последното време

2010-10-27T04:13:00.000-07:00

Не оставяйте сензационния елемент на есхатологията* (есхатология - клон от теологията, занимаващ се със събитията на последното време) да ви отдалечи от най-важния приоритет - евангелизирането.

Може би си спомняте Едгар Уайзенант. Той написа бестселъра със заглавие “88 причини да вярвам, че грабването ще бъде през 1988” и много по-малко известната поредица “Последният вик: репортаж за грабването 1989”. Във втората книга се казва, че Исус не е дошъл през 1988 г., защото авторът, бивш инженер от НАСА (!), сбъркал с една година в своите изчисления.

Настроенията през 80-те години на XX век се характеризираха с безпокойство. След като Роналд Рейгън беше избран за президент, някои християни започнаха да подозират, че съветският лидер Леонид Брежнев е Антихрист. Когато той почина, те предадоха титлата на следващия съветски лидер, Юрий Андропов, а после на наследника му Константин Черненко. След неочакваната смърт на Черненко, хората бяха сигурни, че Михаил Горбачов е Антихрист, заради червения родилен белег, който има на челото си.

Но Исус не се върна по времето на управлението на Горбачов. Всъщност, системата на Съветския съюз се разпадна, а християнската мисионерска дейност започна да процъфтява в необятната и студена руска шир. Хората, които очакваха всеки момент небето да падне върху главите им, намериха друг, който да запълни обувките на Антихрист. Първо беше Бил Гейтс, после Осама бин Ладен. Днес колебанията са между Махмуд Ахмединеджад и деспота на Венецуела Уго Чавес.

През годините са се носили мрачни слухове за компютърни чипове и световна конспирация. Спомням си един разказ, който ни предупреждаваше, че кредитните картиJCPenney носели белега на звяра. Днес, ако вярвате на всичко прочетено в Интернет, същият злокобен белег сега е върху кръщелното свидетелство на президента Барак Обама.

Цялото това определяне на дати и даване на безразсъдни прогнози ме притеснява, защото Исус ясно каза, че то излиза извън границите на позволеното. Преди да се възнесе Той каза на учениците Си: "Не е за вас да знаете години или времена, които Отец е положил в собствената Си власт. " (Деяния 1:7). Това означава, че нямаме право да предсказваме датата на Неговото завръщане или да се опитваме да отгатнем кога е денят на Страшния съд.

Апостол Павел също предупреждава Ранната църква да не се занимава с определяне на дати. Той каза на Тимотей: “А се отричай от глупавите и невежи разисквания, като знаеш, че пораждат караници." (2 Тимотей 2:23). Павел искаше неговите последователи да държат вниманието си върху основното нещо – разпространяването на евангелието – за да не се отклоняват от правия път.

Християните имат различни възгледи за последното време. Премилениалистите се фокусират върху предстоящото грабване на църквата – събитие, описано в Новия завет. Постмилениалистите се фокусират върху триумфа на Христос през историята – нещо, което се потвърждава и в книгата Откровение. Претеристите наблягат на постоянно разрастващото се управление на Бога, за което говорят Исая и други пророци.

Целта ми да напиша този материал, не е да наложа определен възглед за последното време. Когато хората ме питат за моята позиция относно есхатологията, аз им казвам, че съм “панмилениалист”, което идва от израза “Накрая всичко ще завърши добре.” (на англ. "It will all panout in the end.") Знам, че Исус ще се завърне в триумф. Но ние не можем предварително да пресметнем тези неща. Всеки, който твърди, че е “експерт” по мистериите на завръщането на Христос, е забравил, че самият Исус каза: “Никой не знае кога ще бъде този ден и час – нито небесните ангели, нито Синът, а само Отец. ”(Матей 24:36).

Това, което ме безпокои най-много в това нездраво фокусиране върху есхатологията, е, че то ни отклонява от най-важния приоритет – евангелизма.

Хората, повлияни от треската за грабването, могат да започнат да бягат от реалността. Срещал съм християни, които искат Исус да се върне утре, макар да знаят, че има цели племена и групи от хора в Азия и Африка, които никога не са чували евангелието. От друга страна, срещал съм самодоволни постмилениалисти, които са толкова щастливи, че Божието царство напредва, че не чувстват някаква лична отговорност да достигат неспасените. Познавам също хора, които толкова са се вторачили какво става в Израел, че са забравили, че Бог има план и за Нигерия, и за Боливия и за Индонезия.

Във всеки от тези случаи погрешният фокус върху есхатологията е накарал християните да изгубят от погледа си Великото поръчение.

Ако изучавате великите християнски съживления от миналото, ще откриете, че никое от тях не е започнало с определяне на дати, треска за грабване или семинари за библейски пророчества. Ние трябва да проповядваме кръста. Разбира се, ние казваме на света, че Христос се връща. Но нямаме разрешение да разводняваме посланието с безсмислици, свързани с конкретни дати и световни конспирации.

Джон Уесли и Джордж Уайтфийлд проповядвали покаяние, изкуплението на Христос и реалността на ада. Уилям и Катрин Бут плакали за изгубените души и проповядвали посланието за спасение в цяла Англия. Евън Робъртс помолил Бог да затвори вратите на ада в Уелс за една година, за да може да проповядва простичкото евангелие за един съвършен изкупител. Във всеки от тези случаи виждаме пламенно сърце и насочване на вниманието върху това, което наистина е важно.

Чарлс Спърджън, британски проповедник на съживлението, смъмрил проповедниците на своето време заради техните спекулации по въпросите на Последното време. В “Лекции към моите студенти” той пише следното:

“Да можеше разпнатият Христос да бъде бреме в сърцето на всички Божии хора. Догадките ви относно номера на звяра...вашите предположения за личността на Антихриста – простете ми, но ги считам за измет; докато продължават да умират хора и адът да се пълни, всички тези празни приказки за Армагедон и надничането през сгънатите страници на историята, за да се види бъдещето на Германия, ми се струват напълно безполезни. По-скоро бих изтръгнал един човек от огъня, отколкото да обясня всички тайни.”

Само ако американската църква оставеше това безполезно послание настрана. Моля се да преразгледаме приоритетите си и да приемем свежо помазание за евангелизъм.

Дж. Лий Грейди, редактор на американското списание “Харизма”

Източник: тук

Царско служение на Христос

2010-08-24T21:06:00.001-07:00

Царско служение

а) Христос е Цар. – Цар е този, който има сила и власт да управлява една страна. Това, че обещаният Месия ще бъде Цар е предречено в 2 Царства 7:12, където Бог обещава да утвърди царството на Потомъка Давид. В Захария 9:9 пророкът призовава Иерусалим да ликува при идването на неговия Цар. Христос е от “дома и рода” Давидов (Лука 2:4) и когато се родил, мъдреците от изтока дошли в Иудея, за да търсят новородения “Цар Иудейски” (Матей 2:2). Народът на Иерусалим Го посрещнал като свой Цар (Лука 19:38), а пред Пилат Понтийски Иисус засвидетелствал, че Той наистина е Цар (Йоан 18:37).

Христос не е земен цар. – Иисус не е такъв цар, какъвто евреите и дори учениците Му очаквали – цар, който да възстанови “царството Израилево” (Деяния 1:6), защото Иису казва на Пилат: “Моето царство не е от тоя свят… но сега царството Ми не е оттук.” (Йоан 18:36). Христос не бил земен цар, нито противник на Ирод и Цезар и царството Му не било такова като на Давид и Соломон. Неговото царуване и царство са много по – велики, от което и да било земно царство или владетел.

б) Обикновено разграничаваме царството на властта, на благодатта и на славата.

Царството на властта не се намира на някаква географска област на земята, а обхваща цялата вселена и се простира над всички творения – видими и невидими. Христос казва: “Даде Ми се всяка власт на небето и на земята.” (Матей 28:18). Бог “покори всичко под нозете Му” (Ефесяни 1:22), (1 Коринтяни 15:25) и няма нищо, “Нему непокорено” (Евреи 2:8). Той държи всичко с мощното Си слово (Евреи 1:3). Той владее над природните сили и управлява съдбата на народите. Без Неговата воля нито едно врабче “няма да падне на земята”, както и нито един косъм от главата ни. Доброто и злото са Му подвластни (Псалм 109:2; Филипяни 2:9-11). Той е Господар на господарите и Цар на царете (Откровение 17:14). (вж. Божий промисъл, раздел ХІ).

Царството на благодатта не включва всички творения, дори не всички хора, а само тези, които чрез “благовестието за царството Божие” (Марк 1:14, 15) са се родили отново (Йоан 3:3, 5). Само истински вярващите са “жители” на това царство (Ефесяни 2:19), което сам Христос описва като създадено не чрез насилие, а от свидетелство за истината, и което се управлява не от създадени от човека закони и правила, а единствено от Неговото слово (Йоан 18:37). Това царство е по – силно от всички други царства по света. Могъщата Римска империя, която Пилат символизира, се разпадна, но царството на Разпнатия продължава да съществува и процъфтява независимо от кървавите гонения, неверието на хората, пагубните ереси и т.н. “атеистична псевдонаука” и ще пребъдва до свършека на света (Псалм 2:1-9; 45:4, 5; Матей 16:18).

Това царство е наречено “царство на благодатта”, защото именно обещанието за Божията благодат придобива хората за това царство; приемането на тази благодат чрез вяра ги прави граждани на това царство; благодарността на хората заради тази благодат ги мотивира да служат с любов на своя Цар. Следователно, това царство не се проявява под формата на външна организация като паство, деноминация, или видима църква в света, а “... царството Божие е вътре във вас” (Лука 17:20, 21); царството на Христа се проявява в сърцата на вярващите в Него. Царството Божие за човек се състои във вътрешното благодатно състояние на човека, породено чрез вяра в Христос, чрез която той се уповава на благодатта на своя Спасител и служи с любов на своя Господ. Това царство следователно идва при нас, “когато нашият Небесен Отец ни дава Своя Свят Дух, така че чрез Неговата благодат да повярваме на святото Му Слово и да живеем християнски живот.” (Обяснение на Лутер на Второто прошение на Господнята молитва). И тъй като има много други хора, които така вярват в Христа и Му служат, царството на благодатта включва всички онези, които Христос призовава чрез благовестието, които Го приемат за свой Цар и които с помощта на Светия Дух изпълняват Неговата воля. (За църквата, стр. 236)

Царството на славата не е земно, а небесно царство, където Сам Христос притежава цялата слава (Лука 24:26; 2 Тимотей 4:18; Йоан 17:24), и където тези, които са си отишли от този свят с вяра също така ще получат чест и слава (Филипяни 3:21; Римляни 8:18). Душите на вярващите влизат в царството на славата веднага след настъпване на смъртта им (Лука 23:43), а след възкресението и техните тела също ще наследят това царство, приготвено за тях (Матей 25:34). (Вечно спасение, стр. 313).

в) Отделни, но не отделени – Макар че говорим за три отделни царства, ние не трябва да ги разделяме едно от друго, като че ли нямат нищо общо помежду си. В действителност между тях съществува тясна връзка – един и същ Цар царува и над трите царства и в тяхното управление съществува една господстваща цел.

Христос управлява царството на властта за доброто на Своето царство на благодатта. От Ефесяни 1:20-23 научаваме, че Христос, Който притежава власт над всички неща (царство на властта), е Глава на Църквата, която е Негово тяло (царство на благодатта). Това означава, че Христос упражнява Своята власт и сила над всички неща за благото на онези хора, които съставляват Неговото духовно тяло. Така както Йосиф използвал своето високопоставено положение за благото на своите братя, давайки им най – добрата земя (Битие 47:11), така и Иисус използва Своята всемогъща власт и господство над всички неща за благото на Своите братя в плът. По този начин светът продължава да съществува и да се управлява от Христос с цел Той да събере и съгради Своята Църква, като призовава хората във вярата и ги запазва в нея. Тъй като Той притежава цялата власт на небето и на земята, Той изпраща християните да възвестяват Евангелието на всички хора (Матей 28718, 19) и така предпазва Своята църква, за да не могат силите на злото да надделеят над нея (Матей 16:18). Тъй като знаем, че нашият Първосвещеник (Евреи 4:15) и Спасител е Пълновластният Господар на всички неща, можем да живеем в мир и увереност, “че на ония, които любят Бога всичко съдейства към добро” (Римляни 8:28). Спасението на грешниците в никакъв случай не е някакъв страничен въпрос в Божието управление на света, а най – главният. Единствената причина, поради която светът продължава да съществува, е грешниците да могат да се обърнат към покаяние (2 Петър 3:9). Царството на благодатта служи да подготвя хората за царството на славата. Целта на Христос чрез съграждането на Своята църква на този свят е не да установи конкретна църковна организация, която да се грижи за материалните нужди на хората. Вярно е, че християните са солта на земята (Матей 5713), които със своето благотворно влияние противодействат на нравствената поквара сред хората. Основната цел на царството на благодатта обаче, е да привлича и подготвя хората за небесното царство. Нашата вяра в Христос не е някаква измислена от човека форма на утеха (1 Коринтяни 15:19), защото самият Христос ни възроди за жива надежда, “за наследство нетленно и чисто, що не увяхва, съхранено на небесата за вас, които с Божия сила чрез вяра сте пазени за спасение.” (1 Петър 1:3-5).

Както светът, така и църквата не съществуват самоцелно, а поради една причина – обръщането на грешниците и подготвянето им за царството на славата. За да се осъществи това, управлението на света и църквата е поставено в ръцете на Този, Който дойде да спаси грешниците.

ДОГМАТИКА - ЕДУАРД КЕЛЕР

Първосвещеническо служение на Христос

2010-08-24T21:04:00.000-07:00

2. Първосвещеническо служение

а) Ролята на първосвещеника в Стария Завет. – Първосвещеникът в старозаветни времена посредством застъпничество и жертвоприношение трябвало да извършва примиряването между хората и Бога, т.е. да възстанови Божието благоволение към човека. “Всеки първосвещеник, измежду човеци избран, за човеци се поставя да служи на Бога, за да принася дарове и жертви за грехове.” (Евреи 5:1); (Левит 16 гл.). Докато пророкът изпълнявал функцията на посредник между хората и Бога от Негово име, свещеникът също бил посредник между Бога и хората, но от тяхно име. Той представял хората пред Бога.

Христос е нашият Първосвещеник. – В Стария Завет било предречено, че Месията щял да бъде свещеник (Псалм 109:4; Захария 6:13). Освен това свещенството от Левиевото коляно било Негов предобраз. От Евреи 5-10 гл. се вижда, че Христос е единственият Първосвещеник, Който действително примири света с Бога.

“Защото такъв Първосвещеник ни и трябваше: свет, незлоблив, непорочен, отделен от грешниците и станал по – висок от небесата, Който няма нужда всекидневно, както първосвещениците, да принася жертви първом за Своите грехове, та сетне за греховете на народа, защото Той извърши това веднъж завинаги, като се принесе Сам в жертва. Защото законът поставя за първосвещеници човеци, които имат немощи; а клетвеното след закона слово постави Сина, Който е навеки съвършен (Евреи 7:26-28). Текстът явно подчертава разликата между Христос и другите свещеници. Те били грешни хора, докато Христос бил Божият Син, свят и съвършен и “по – висок от небесата”. Преди да принесат каквато и да било жертва, те трябвало първо да принесат жертва за своите грехове, докато Христос нямал собствени грехове, за които да принася жертви. Те принасяли животни, а Христос принесъл Себе Си и по този начин Той е както Свещеник, така и Жертва. Необходимостта от повторение на техните жертвоприношения показва, че те сами по себе си не можели да допринесат за изкупването на греховете (Евреи 10:1, 2), докато Христос с една единствена жертва “придоби вечно изкупление” (Евреи 9:12; 10:14).

б) Значение на старозаветните жертвоприношения. – Тъй като “не е възможно юнча и козя кръв да отнема грехове” (Евреи 10:4) така и жертвоприношенията в Стария Завет не могли да изкупят греха. От друга страна те съвсем не били безполезни. Те били предобраз на доброто, което щяло да дойде, имали стойност и сила доколкото предизобразявали Христовата жертва на Голгота и били средства, чрез които старозаветните вярващи получавали заслугите на Христовата жертва. Тези жертви сами по себе си не можели да изкупят греха (Михей 6:6,7; Евреи 10:4), а бидейки предобрази на Христовото изкупително дело, те давали опрощението постигнато с Неговата жертва. Така по форма те били жертвоприношения, а по въздействие – тайнства или средства за благодат.

3. Делото на нашия Първосвещеник

а) Откупът. – За да примири грешните хора с Бога, нашият Първосвещеник трябвало да Му принесе откуп, достатъчен и приемлив за Него. Откупът не бил нито сребро, нито злато (1 Петър 1:18). Изкуплението на душата е толкова скъпо, че всичките богатства на света не биха стигнали, за да се осъществи то. Тук богаташът няма предимство пред бедния си ближен; неговите милиони няма да му спечелят Божието благоволение и да му купят място в рая (Псалм 48:6-8). Това важи и за юнчата и козята кръв, които не могат да отнемат от нас греховете ни (Евреи 10:4). Дори човешката саможертва не е достатъчно скъпоценна. Но може ли да се угоди на Господа с хиляда овни или неизброими потоци елей? Дали да Му дам моя първороден син за престъплението си и плода на утробата си – за греха на душата си?” (Михей 6:7). Дълбокото прочувствено съжаление и сълзи на разкаяние не могат да заличат нашите престъпления и множеството добри дела не могат да покрият дори и едно единствено наше прегрешение.

Единствено Бог може да примири света със Себе Си. Грехът, който сме извършили, може да ни се струва незначителен, но когато той е срещу Бога (Псалм 50:4), вината за него трябва да се измерва спрямо светостта на Този, срещу Когото е извършено. По подобен начин стойността на жертвата за грях трябва да се съпостави на величието на Този, Който трябва да бъде примирен и омилостивен. Нито човек, нито жертвено животно, а единствено Бог може да изкупи и да премахне вината ни за греховете и да ни примири със Себе Си. Ако Христос не беше истински Бог, животът и смъртта Му нямаше да бъдат достатъчен откуп за нашите души. Но “Бог примири света със Себе Си чрез Христа.” (2 Коринтяни 5:19). Стойността на Христовия откуп следователно не се определя от продължителността и силата на Неговото страдание, а от факта, че Той е истински Бог. Във връзка с това Лутер използва следното сравнение: “Ние християните трябва да знаем, че ако Бог не беше от едната страна на везните със Своята тежест, нашата страна щеше да натежи и да стигне най – ниската си точка. С други думи, ако само един обикновен човек, а не Бог, беше умрял за нас, ние щяхме да си останем под проклятие. Но ако Христовата смърт или смъртта на Господа бъдат поставени от едната страна на везните, тогава другата страна – нашата, ще се вдигне като празна. (Формула на съгласието, Пълно изложение, Член VІІІ, 44). Фактът, че “в Него (Христос) телесно обитава всичката пълнота на Божеството” дава неизмерима стойност на всичко, което нашият Спасител извърши и изстрада и в същото време дава абсолютна гаранция, че Неговата жертва е достатъчна и приемлива за Бога; защото Бог със сигурност не би извършил такова изкупление, което да не удовлетворява изцяло Божествената справедливост.

б) Удовлетворение. – Нашият Първосвещеник трябваше да извърши две неща, за да примири света с Бога – да удовлетвори изискванията на Божията святост посредством Своето активно подчинение и изискванията на Божията справедливост посредством пасивното Си подчинение.

Активното подчинение на Христос. – Бог е свят. Той сътворил човека свят и изисква от него да бъде такъв. За да удовлетвори Божиите изисквания, човек трябва съвършено да изпълнява Закона – нещо, което той не би могъл да извърши (Еклисиаст 7:20). Без съвършено изпълнение на Закона е невъзможно да съществува примирение с Бога. За да изпълни изискванията на Божия закон и покрие нашите прегрешения и слабости, Синът Божий стана човек, наш Заместник, подчини се на Закона, за да го изпълни вместо нас (Галатяни 4:4, 5; Матей 5:17; 3:15) като “завършек на Закона” (Римляни 10:4). През целия Си живот Иисус изпълнявал съвършено Закона, не заради Себе Си, а заради нас, които сме “под Закона”. Светият живот, в който посредством активното Си подчинение Иисус удовлетвори изискванията на Божията святост по отношение на нашите задължения спрямо Закона, е едната страна на откупа, който Христос принесе за нашето примирение с Бога.

Пасивното подчинение на Христос. – Бог е справедлив и не може да оставя греха ненаказан (Псалм 5:5, 6). Нито един грях няма да бъде опростен, ако не бъде изкупен, а пълно изкупление може да се постигне чрез понасяне на наказанието. Без пълно изкупление на греха е невъзможно да съществува примирение с Бога. Тъй като човек не може да извърши такова пълно изкупление, Христос трябваше да заеме неговото място. “Господ възложи върху Него греховете на всинца ни.” (Исаия 53:6) и Го наказа за нашите грехове, “на дървото” (1 Петър 2:24) и така “стана заради нас клетва” (Галатяни 3:13). Чрез страданията на Христос Бог “показа Своята правда” (Римляни 3:25), т.е. Своята справедливост, която изисква да бъдат платени греховете на света, за да бъдат те опростени. Тъй като със святата Си кръв и невинното Си страдание и смърт (1 Петър 1:18, 19) Христос напълно изкупи греховете на хората, което доказва с възкресението Си, Бог вече не ни ги вменява (2 Коринтяни 5:19), а ни ги е опростил. Така със страданието и смъртта Си заради нас Христос изпълни изискванията на Божията справедливост по отношение на наказанието, което хората трябвало да понесат за своите грехове. Пасивното подчинение е другата страна на откупа, който Христос плати за изкуплението на нашите души.

в) Всеобщо изкупление. – Когато апостол Павел пише: “Христос обикна църквата и предаде Себе Си за нея.” (Ефесяни 5:25), той няма предвид, че изкуплението се отнася единствено до Църквата, т.е. вярващите и избраните за спасение. Макар да е вярно, че те са единствените, които в действителност получават плодовете на Неговото изкупление, Библията е достатъчно категорична като посочва, че Христос изкупи всички хора. Той е “Агнецът Божий, Който взима върху Си греха на света.” (1 Йоан 2:2; 1 Тимотей 2:6); Той примири света с Бога (2 Коринтяни 5:19); Той изкупи дори и тези, които заради неверието си ще отидат в ада (2 Петър 2:1). Всеки един човек, който някога е живял и който някога ще живее, е включен в този Божий изкупителен план и за всеки един човек Христос “вкуси смърт” (Евреи 2:9). Докато за падналите ангели няма изкупление, за всички хора, дори и за най – порочните съществува съвършено изкупление. “Верни и за всяко приемане достойни са думите, че Христос Иисус дойде в света да спаси грешниците, от които пръв съм аз.” (1 Тимотей 17:15). Всички народи могат да намерят изкупление при кръста на Христос.

г) Плодът на изкуплението. – В обяснението на Лутер относно Втория член на Апостолския символ на вярата ние изповядваме, че Христос ни изкупи от греха, от смъртта и от властта на дявола.

Христос ни изкупи от греха. – Ние трябва да разграничаваме самия грях от вината за греха. Когато човек върши определен грях, той става виновен пред Бога (Римляни 3:19). Но нашата вина бе приписана на Христос и Той пое цялата отговорност и последствия за нашите беззакония (Исаия 53:4-6), т.е. извършването на греха бе от страна на човека, а вината за греха бе вменена на Него. Така Този, “Който не знаеше грях”, за нас стана грях, а ние, които сме виновни, ставаме “чрез Него праведни пред Бога” (2 Коринтяни 5:21). Тези, които се уповават на заслугите на Христос, следователно имат чиста съвест пред Бога, съвест, очистена от вина (Евреи 9:14; 1 Петър 3:21). Вярата в Христос е единственият и сигурен лек против гузна съвест.

Тъй като Христос пое върху Себе Си нашата вина, Той понесе и нашето наказание.Той стана клетва за нас (Галатяни 3:13); Той изстрада нашето наказание (Исаия 53:5) и нашата смърт (Евреи 2:9). Тъй като “Господ възложи върху Него греховете на всички нас”, “ на Господа биде угодно да Го съкруши и Той Го предаде на мъчение” (Исаия 53:6, 10). На наше място Той изстрада това, което заслужавахме и затова ние сме свободни от проклятието и наказанието за греха и можем спокойно и без страх да очакваме края на дните си. “Истина, истина ви казвам: който слуша словото Ми и вярва в Онзи, Който ме е пратил, има живот вечен, и на съд няма да дойде, а е преминал от смърт към живот.” (Йоан 5:24). Вярата в Христос прогонва от сърцето целия страх от осъждане и наказание.

Външните последици от греха като изнурителен труд, нещастия, болести, мъка, телесна смърт и др. (Битие 3:16-19; Деяния 14:22) наистина остават; но все пак те вече не се считат като наказание за греха, а са любящо изпитание, предназначено за наше добро (Евреи 12:6, 7). Следователно, кръстът, който всеки от нас носи, има възпитателна, педагогическа стойност (1 Коринтяни 11:32; Евреи 12:11).

Човек по природа е слуга и роб на греха; друго, освен да съгрешава, той не може (Римляни 7:14). Но Христос ни е изкупил от робството и властта на греха, от безмисления начин на живот, от живота, направляван от греха (1 Петър 1:18, 19). Христос “даде Себе Си за нас, за да ни избави от всяко беззаконие и ни очисти, за да Му бъдем народ избран, ревностен към добри дела” (Тит 2:14). Тук апостол Павел има предвид това, че Христос ни е избавил от силата и властта на греха в личния ни живот. Вярващите в Христа са осветени чрез тази вяра и не биха допуснали господството на греха в смъртните си тела, за да не се покоряват на телесните похоти. Грехът не би могъл да има власт над тези, които чрез вяра пребъдват в Божията благодат (Римляни 6:12-14; 2 Коринтяни 5:15). У вярващите наистина все още живее стария Адам, който желае противното на Духа (Галатяни 5:17; Римляни 7:14-21), но макар че те ежедневно съгрешават, вярата в Христа им дава силата да надделяват над греха, за да не придобие грехът господство над тях.

Христос ни изкупи от смъртта. – Смъртта е отделяне. Духовната смърт е отделяне на човешкото сърце от Бога; “Тъй казва Господ: проклет оня човек, който се надява на човек и плът прави своя опора, и чието сърце страни от Господа” (Иеремия 17:5). Телесната смърт е отделяне на душата от тялото – “А Иисус… изпусна дух” (Матей 27:50). Вечната смърт е вечното отделяне на душата и тялото от Божието блажено всеприсъствие; “Идете от Мене, проклети, във вечния огън.” (Матей 25:41).

Духовната смърт се състои в това, че сърцето на човек е отдадено на греха (Ефесяни 2:1), няма истински страх и любов към Бога и не вярва в Него. Ако Христос не ни бе изкупил от греха, ние никога нямаше да можем истински да вярваме в Бога за опрощение на греховете ни и истински да се боим и да Го обичаме. Оттук следва, че ние щяхме да останем в отчаяние и духовна смърт. Но изкуплението чрез Христа ни дава възможност да повярваме в един милостив Бог, Който прощава греха и ни възражда за духовен живот (Ефесяни 2:5,6). Това е т. нар. “първо възкресение”, за разлика от “второто” или възкресението на тялото (Йоан 5:25, 28).

Макар че с вярата в Христа сме възродени за духовния живот, ние все пак сме подвластни на физическата смърт (Битие 3:19; Евреи 9:27). Тъй като човек не е сътворен да умре, той изпитва естествен страх пред смъртта. Но Христос “избави ония, които от страх пред смъртта през цял живот бяха подложени на робство.” (Евреи 2:15). Физическата смърт за християните не е вече наказание, а промяна на начина съществуването и промяна към по – добро; тя е преход, който води към вечните Божии жилища в Неговото царство. “Блажени са мъртвите, които умират в Господа отсега.” (Откровение 14:13). Знаейки, че небето е отворено за тях, християните не изпитват ужас от мисълта за смъртта, защото смъртта е изгубила своето жило, а адът – победата (1 Коринтяни 15:55-57). Когато апостол Павел бил в затвора и изправен пред смъртта, той не се страхувал, че краят му бил близо, а казвал: “Защото за мене животът е Христос, а смъртта – придобивка. Ако ли живеенето ми в плът принася плод на дело, то кое да предпочета, не зная. Обладават ме и двете желания: желая да се освободя и да бъда с Христа, защото това е много по – добро; но да остана в плътта е потребно за вас.” Надеждата за спасение е това, което ни помага да преодолеем естествения страх от смъртта. Вечната смърт няма власт над християните, защото Христос “унищожи смъртта и извади наяве живот и нетление” (2 Тимотей 1:10). Онези, които вярват в Христос, няма да умрат вовеки (Йоан 11:26), а ще имат живот вечен (Йоан 3:16). Така Христос ни изкупи от вечната смърт, страхът от която е надвиснал като мрачна плащаница над хората.

Христос ни изкупи от властта на дявола. – Чрез греха дяволът придобива власт над човека (Битие 3 гл.). Следователно всеки извършен грях идва от дявола (1 Йоан 3:8), от този, който желае здраво да наложи властта си върху тях, като ги изкушава и още по – дълбоко ги въвлича в греха (1 Солуняни 3:5). Поради нашата греховност ние сме напълно безпомощни срещу тези изкушения. Дяволът също така има властта да ни клевети пред Бога (Откровение 12:9), а ние не можем да опровергаем тези обвинения.

“Затова се и яви Син Божий, за да разруши делата на дявола.” (1 Йоан 3:8). Той извърши това, когато като наш Заместник успешно устоя на изкушенията на дявола в пустинята (Матей 4:3-11) и когато със Своята смърт, понесена по чужда вина, напълно изстрада наказанието за нашата вина (Битие 3:15; Евреи 2:14).

Макар че спасението от властта на дявола е придобито за всички хора, само тези, които вярват в Христа, ще вкусят това спасение. Те могат чрез силата на вярата да устояват и да преодоляват изкушенията на дявола (1 Петър 5:8,9; Ефесяни 6:11; Иаков 4:7). Въпреки че поради слабостта на плътта си те продължават да съгрешават, дяволът не може да ги обвини пред Бога, тъй като Христос е техният Ходатай (1 Йоан 2:1, 2) и с нищо не могат да бъдат обвинени (Римляни 8:33).

Грехът донесе на хората вината и наказанието. Ето защо те станаха подвластни на духовната, телесната и вечната смърт и попаднаха под властта на дявола. Изкупвайки ни от греха, Христос ни спаси от всичко това.

д) Първосвещеническото служение на Христос в състоянието на възвеличаване. – Първосвещеническото служение на Христос не приключва с жертвената Му смърт на кръста, а и до ден днешен продължава (Евреи 7:24, 25). Той, обаче, вече не изкупва нашите грехове (Римляни 6:9; Евреи 9:12, 13; 7:27), въз основа на изкупителното Си дело, което приключи в състоянието Му на принизяване, Той сега ходатайства, моли се за хората, за да могат като резултат от заслугите на Неговото изкупително дело те да получават праведност и спасение (Римляни 8:34; Евреи 7:25). “И ако някой съгреши, то пред Отца имаме Ходатай Иисуса Христа праведника; и Той е омилостивение за нашите грехове, и не само за нашите, но и за греховете на целия свят.” (1 Йоан 2:1-2). Ако ние съгрешим, нашият противник дяволът наистина има необходимите факти срещу нас, за да ни обвини пред Бога (Откровение 12:10). Точно тогава нашият Ходатай, застъпвайки се за нас, въз основа на Своята изкупителна жертва за греховете на света, се моли за милост и благодат. Но Христос не ходатайства за тези, които са умрели в неверие и са отишли в ада. За тях Той не е Ходатай, а Съдия. Той се застъпва само за тези, които все още живеят в този свят.

Затова че Христос ходатайства за вярващите, научаваме от Римляни 8:33, 34: “Кой ще обвини избраниците Божии? Бог е Който ги оправдава. Кой е който ще осъжда? Христос Иисус, Който умря, но още и възкръсна, Който е и отдясно на Бога, Който и ходатайства за нас.” Христос се моли за Своите ученици и за всички тези, които ще повярват в Него чрез тяхното благовестие (Йоан 17:20). Той се застъпва за тези, които дохождат чрез Него при Бога (Евреи 7:25). Каква голяма утеха е за нас да знаем, че въпреки нашите грехове и слабости, Христос се моли за всеки един от нас, закриляйки ни със заслугите на Своето изкупление, в което вярваме.

Христос също се моли и за света (Йоан 17:9), за да се удължи времето му на благодат (Лука 13:6-9) и да могат хората да чуят Евангелието и да се обърнат във вярата (Римляни 2:4; 2 Петър 3:9). Невярващият, безплодното дърво, дължи на ходатайството на Спасителя това, че не е “отсечен” заради своите грехове, а че продължава да живее и че има възможността да чуе Евангелието. Фактът, че Христос ходатайства за света и че всеки човек има благодатната възможност да се обърне във вярата, ни дава сили и желание да извършваме мисионерска дейност.

Христос е единственият Ходатай (1 Тимотей 2:5). Светците и Дева Мария не са в състояние до хадатайстват за нас, тъй като те по природа нямат собствена праведност, нито пък са извършили нещо за нашето изкупление, което от своя страна да придаде сила на тяхното ходатайство за нас. Но Христос има тази праведност и чрез изкупителната Си жертва е омилостивение за греховете на света. Следователно Той има силата и властта да ходатайства за нас (Римляни 8:34).

ДОГМАТИКА - ЕДУАРД КЕЛЕР

СЛУЖЕНИЕТО НА ИЗКУПИТЕЛЯ КАТО ПРОРОК

2010-08-24T20:59:00.000-07:00

1. Пророческо служение

а) Какво е пророк? – Пророк е човек, който говори от името на друг човек, така както Аарон говорел на фараона от името на Моисей (Изход 7:1). Божий пророк е човек, който говори от името на Бога, като разкрива и тълкува на хората словото и волята Божия. Следователно пророкът е Божий пратеник и посланик сред хората (2 Коринтяни 5:20).

Христос е пророк. – Още в Стария Завет се разкрива, че Месията ще бъде пророк. “Господ, Бог твой, ще ти издигне Пророк изсред тебе.” (Второзаконие 18:15). От Деяния 3:19-26 научаваме, че тези думи се отнасят до Иисус. Когато говори за Него, Бог повелява: “Него слушайте!” (Матей 17:5). Следователно, Той Го определя като Свой Пророк, Който говори от името на Бога. В Лука 13:33 Христос говори за Себе Си като за пророк и е считан от последователите Си като “Пророк, силен на дело и слово пред Бога и целия народ.” (Лука 24:19); (Лука 4:18).

Христос, обаче, не е такъв пророк, каквито били старозаветните пророци преди Него. Моисей казва на евреите: “Господ, Бог твой, ще ти издигне Пророк изсред тебе … - Него слушайте.” (Второзаконие 18:15), като поставя бъдещия пророк над себе си (Вж. Евреи 3:1-6). Всъщност цялото Божие откровение идва до нас чрез Христос. “Бога никой никога не е видял. Единородния Син, Който е в недрата на Отца, Той Го обясни.” (Йоан 1:18). По тази прична Той е наречен “Слово” или “Логос” (λογος) (Йоан 1:1) и както думите разкриват нашите скрити мисли, така Божият Син е наречен “словото” Божие, защото Той изявява и разкрива на хората мислите и волята Божия. Бог “живее в непристъпна светлина, Когото никой от човеците не е видял, нито може да види.” (1 Тимотей 6:16). Освен това, никой не може чрез собствените си усилия и търсения да познае Бога и Неговата воля. Но този, Който е в недрата на Отца и следователно познава в дълбини най – съкровените мисли на Бога, Го изявил и разкрил на хората. В този смисъл Христос е единствения пророк и само чрез Него получаваме откровение за истинския Бог.

б) Христос осъществява Своето пророческо служение чрез “светите Божии човеци”, които говорели, просветявани от Светия Дух (2 Петър 1:21). Също така апостол Петър пише и, че Духът на Христос е бил в тези свети мъже (1 Петър 1:11), а апостол Павел казва, че Христос бил Този, Който се грижел за израилтяните в пустинята (1 Коринтяни 10:4, 9). Ето защо, дори и преди Своето въплъщение, Христос, Божият Син бил Този, Който разкривал на Моисей и пророците словото и волята Божия, изпращайки Своя Дух в сърцата им. Същото важи и за новозаветните писатели, за които апостол Павел казва, че говорят с думи, “научени от Светия Дух” (1 Коринтяни 2:13). Но също така, Христос бил и Този, Който според Своето обещание (Йоан 15:26) давал на евангелистите и апостолите Духа на истината, Който ги упътвал “на всяка истина” (Йоан 16:13, 14; Галатяни 1:12). Така цялото Божие откровение, както е разкрито в Библията, идва до нас от Христос чрез Светия Дух, “Който говорил чрез пророците”.

Христос лично осъществява Своето пророческо служение. – По време на земния Си живот Божият Син не говорил на хората чрез боговдъхновени пророци, а лично и непосредствено. “Бог, след като в старо време много пъти и по много начини говори на отците чрез пророците, в последните тия дни говори им чрез Сина.” (Евреи 1:1, 2). И все пак съществува разлика между Христос и пророците: те говорели под вдъхновението на Светия Дух, а Христос, използвайки Своето лично и непосредствено познание. Иисус не получавал Своето знание за Божествените истини чрез откровение от Светия Дух, а според божествената Си природа винаги ги е притежавал, защото винаги е бил “в недрата на Отца” (Йоан 1:18). Когато Словото станало плът, Той придал това знание на човешката Си природа. Ето защо, Той може да каже: “Защото ви казах всичко, що съм чул от Отца Си.” (Йоан 15:15); “което Аз съм слушал от Него, това и казвам на света.” (Йоан 8:26); (Йоан 3:11). Йоан Кръстител казва за Него: “Който иде от небето, Той е над всички. И каквото е Той видял и чул, за него и свидетелства.” (Йоан 3:31, 32). Така, както Христос извършвал чудеса със Своята собствена сила, така и говорел въз основа на собственото Си знание.

Христос осъществява Своето пророческо служение чрез словото. – Той дал на Своите ученици словото Си (Йоан 17:14) и ги изпратил да научат всички народи на нещата, които им е заповядал (Матей 28:20). Самият Христос чрез тяхното поучаване и проповядване продължава да разкрива на хората словото и волята Божия. “Който вас слуша, Мене слуша.” (Лука 10:16). Освен това възвеличеният Спасител продължава да дава на Своята църква хора, които учат и проповядват Неговото Евангелие (Ефесяни 4:11, 12). Следователно, когато тези хора предано пребъдват в словото Христово (Йоан 8:31), то тогава Самият Христос е Този, Който чрез тях и до ден днешен осъществява Своето пророческо служение. Но ако някой от тях обаче, проповядват лъжеучения и заблуди, то тогава Христос не осъществява чрез тях Своето пророческо служение.

в) Съдържание на пророческото служение на Христос. – В по – широк смисъл пророческото служение на Христос обхваща разкриването на цялата Божия воля, както Закона така и Евангелието. В проповедта на планината Иисус не се изявява като някакъв нов законодател, а излага отново и разяснява това, което е разкрил по – рано чрез Моисей.

Все пак, Законът не е сърцевината на Божието откровение към хората (Галатяни 3:17-24), а обещанията за Месия и тяхното изпълнение в Христа, което всъщност е Евангелието. Ето защо Христос проповядвал: “благовестието за царството Божие” (Марк 1:14) и разкрил, че е бил помазан да благовести на бедните (Лука 4:18). Така цялото пророческо служение на Христос е насочено към Неговата личност и Неговото дело (Йоан 3:14-17). Той разкривал Себе Си, както на хората по време на земния Си живот, така и чрез възвестяването на Евангелието, Христос продължава да се разкрива и днес като Божия Син и Изкупителя. С други думи чрез Своето пророческо служение Той разкрива на света това, което е извършил за всички хора чрез Своето първосвещеническо служение.

ДОГМАТИКА - ЕДУАРД КЕЛЕР

СЛУЖЕНИЕТО НА ИЗКУПИТЕЛЯ КАТО ПРОРОК, ПЪРВОСВЕЩЕНИК И ЦАР

2010-08-24T20:57:00.001-07:00

В предишните два раздела (ХІХ и ХХ) на няколко пъти се спомена за служението на Христос като Пророк, Първосвещеник и Цар. Накратко то се състои в следното: “Син Човеческий дойде да подири и спаси погиналото.” (Матей 18:11); “Христос Иисус дойде в света да спаси грешниците.” (1 Тимотей 1:15). Всичко, което Христос е извършил и все още върши е подчинено на тази цел и намира своите подбуди в милосърдието и любовта на Бога към човека (Йоан 3:16; 1 Йоан 4:9, 10; Лука 1:78). Така, делото на Христос има една единствена цел – спасението на човечеството.

Библията обаче различава три определени аспекта на това изкупително дело. Сам Христос казва: “Дух Господен е върху Мене; затова Ме помаза да благовестя на бедните.” (Лука 4:18); “Син Човеческий … дойде … и даде душата Си откуп за мнозина.” (Матей 20:28); “Ти казваш, че съм Цар.” (Йоан 18:37). Въз основа на тези и други подобни стихове ние говорим за служение на Христос като Пророк, Първосвещеник и Цар.

ДОГМАТИКА - ЕДУАРД КЕЛЕР

Значението на Христовото възкресение.

2010-08-20T22:00:00.000-07:00

1. Христос многократно казвал на евреите, че Той е Син Божий (Йоан 5:17-23; 10:30) и че учението Му идва от Бога (Йоан 7:16, 17; 8:31-32). Макар че чудесата Му били достатъчни, за да докажат това (Йоан 5:36; 10:25), евреите многократно искали от Него някакво знамение като доказателство за божествената Му мисия и власт. В отговор на тяхното желание, Иисус посочил Своето възкресение (Матей 12:38-40; Йоан 2:19) и тъй като наистина възкръснал, Той се разкрил като Син Божий със сила и власт (Римляни 1:4). Оттук следва, че щом Той е Син Божий, то и учението Му е истинско. Христос е или Божий Син, или измамник, който се представя за Божий Син; друга алтернатива не съществува. Ако Той беше измамник, Бог със сигурност нямаше да допусне възкръсването Му, за да стане съпричастен към тази измама. Но “Този Иисус Бог възкреси, на което всички ние сме свидетели.” (Деяния 2:32). Чрез този факт Сам Бог недвусмислено показва, че именно този Иисус е Неговият възлюбен Син и че Неговото учение е божествена истина. Неговото възкресение прави абсолютно несъстоятелно схващането на някои богослови, които възприемат Христос като добър пример за подражание, но отричат Неговата божественост. За християните обаче, възкресението Христово е факт, който усилва вярата им в моменти на съмнения.

2. “… Христос умря за греховете ни…” (1 Коринтяни 15:3). Ако Христос не беше възкръснал, това щеше ясно да покаже, че страданията и смъртта Му не са били достатъчни за изкупването на греховете ни и примиряването ни с Бога. Ето защо апостол Павел казва: “Ако пък Христос не е възкръснал, суетна е вярата ви: вие сте още в греховете си.” (1 Коринтяни 15:17). Но тъй като Христос възкръсна, това е убедително доказателство, че Отец е приел жертвата на Своя Син за примиряването на света. “Предадения за нашите грехове и възкръсналия за наше оправдание” (Римляни 4:25). Всъщност възкресението на Христос не е част от изкупителното Му дело, тъй като то приключи на кръста, където Той плати откупа за нашите грехове. Възкресението обаче служи като доказателство за истинността и действителността на това изкупление, тъй като чрез възкръсването на Христос, Бог показа, че е извършено пълно удовлетворение, че всички грехове са опростени, а ние, оправдани и праведни пред Него. Тъй като Христос взе върху Себе Си греха на целия свят (Йоан 1:29) и умря за всички хора (2 Коринтяни 5:15), възкресението Му доказва, че греховете на всички хора са напълно изкупени, че светът е примирен с Бога и затова греховете на хората повече не им се вменяват, а са опростени (2 Коринтяни 5:19). Следователно възкресението Христово е от огромно значение за целия свят, тъй като чрез него Бог възвести, че заради изкуплението чрез Христа, Той е опростил на хората всички грехове и ги счита за оправдани и праведни, защото четем: “Тъй и чрез правдата на Един дойде на всички човеци оправдаване за живот, защото … чрез послушанието на Един, мнозина ще станат праведни.” (Римляни 5:18, 19). Това обикновено се нарича всеобщо или обективно оправдание. Това оправдание обаче, щеше да остане неизвестно за човека, ако Бог не го бе разкрил в Евангелието. Евангелието от своя страна разпростира това оправдание върху всички хора даром като свършен факт, за да могат те чрез вяра да усвоят тази истина и лично да бъдат оправдани (Римляни 3:28). Това ние наричаме индивидуално или субективно оправдание. Това личностно оправдание чрез вяра е възможно, единствено поради това, че чрез тази вяра човек усвоява плодовете на всеобщото оправдание. Без да съществува всеобщото оправдание, не би могло да има нито Благовестие, нито оправдание, което да бъде усвоено чрез вяра. Например, един подарък трябва първо да бъде приготвен, за да бъде след това получен от съответния човек. И така възкресението Христово доказва, че дарът на Божието опрощение е приготвен за всички хора.

3. Възкресението на Христос доказва, че съществува възкресение от мъртвите (1 Коринтяни 15:12, 16, 20) и че за вярващите съществува възкресение за живот (Йоан 14:19; 11:25, 26). Христос, Който възкръсна от мъртвите (Йоан 2:19), притежава силата да възкреси също и нас и да ни даде вечен живот (Йоан 6:40).

в) Явяванията на Христос на учениците. – В продължение на четирийсет дни след възкресението Си, Господ многократно се явявал на учениците Си на различни места и по различно време, за да ги убеди, че наистина е възкръснал от мъртвите, да им разясни Писанията (Лука 24:25, 44, 45) и да им даде допълнителни наставления за царството Божие и тяхната мисия в света (Деяния 1:3-8).

г) Възнесението на Христос. – Възнесението на Христос от Елеонската планина е засвидетелствано от учениците. “Както Го гледаха, Той се подигна, и облак Го подзе пред очите им.” (Деяния 1:9). Макар че по този начин Той престанал да бъде видимо с тях, Той им обещал да бъде с тях до свършека на света (Матей 28:20). Следователно времето и пространството не можели повече да ограничат човешката му природа, защото Той “се и възкачи по–горе от всички небеса, за да изпълни всичко” (Ефесяни 4:10). Ето защо, както според божествената, така и според човешката Си природа, Христос пребъдва в нас и присъства навсякъде. След като завършил Своето дело на земята, Той се завърнал триумфално, като Победител над греха и ада (Ефесяни 4:8) в славата на Своя Отец (Йоан 17:4, 5; Лука 24:26). “Небето” не е някакво ограничено място, съществуващо в или като част от сътворения от Бога материален свят, а е “дома на Отца, (където) има много жилища”, където Христос е отишъл да приготви място за нас и където ние ще бъдем с Него (Йоан 14:2, 3) и където Христос “седна отдясно на престола на величието във висините.” (Евреи 1:3).

д) Сядането от дясната страна на Бога. – “… Господ се възнесе на небето и седна отдясно на Бога.” (Марк 16:19). Изразът “отдясно на Бога” не говори за някакво определено място във вселената, а изобразява безграничната власт и величие на Бога, Който изпълва всичко и промислява за всички неща (Йзход 15:6; Псалм 117:16; 138:7-10; Исаия 48:13; Матей 26:64). Сядането отдясно на Бога следователно означава заемане на положение с най–голяма власт и господство, защото Бог Го “постави от дясната Си страна на небесата, по–горе от всяко началство и власт, сила и господство и от всяко име, с което именуват не само в тоя век, но и в бъдещия, и покори всичко под нозете Му и Го постави над всичко Глава на църквата, която е Негово тяло, пълнота на Този, Който изпълва всичко във всичко.” (Ефесяни 1:20-23; 1 Петър 3:22).

Според божествената Си природа Христос винаги е бил от дясно на Бога, т.е. винаги е упражнявал Своята божествена власт над всички неща (Йоан 5:17-23). Тази власт била придадена също така и на човешката Му природа, но в състоянието Си на принизяване Христос се въздържал да я използва в пълнота. След възкресението Си обаче, Христос упражнява тази божествена власт и според човешката Си природа (Формула на съгласието, Пълно изложение, Член VІІІ, 78).

За нас, християните е голяма утеха да знаем, че Този, Който държи цялата власт на небето и на земята, е наш Спасител и Глава на църквата, която е Негово духовно тяло. Освен това, “ние имаме не такъв първосвещеник, който не би могъл да ни съчувства в нашите немощи, а такъв Който е изкушен като нас във всичко, освен в грях.” (Евреи 4:15). Ето защо, Той използва Своето всемогъщество и за благото на Своите последователи. Така, както Иосиф в Египет използвал царската си власт за доброто на своите братя (Битие 46-47 гл.), така и Христос владее над всичко във Вселената за личното благополучие на християните; така както главата управлява всички части на тялото за общото благо на цялото тяло, така и Христос, Главата на църквата с любов ръководи и закриля Своята църква и управлява делата на света, така че всички неща да съдействат за доброто на християните (Римляни 8:28).

Възвеличеният Спасител продължава да изпълнява Своето служение като Пророк, Свещеник и Цар. Като наш Пророк Той ни дава учители (Ефесяни 4:8-12); като наш Първосвещеник – ходатайства за нас (Римляни 8:34); като наш Цар – управлява всички дела в този свят за благото на Своето царство на благодатта (Ефесяни 1:20-23).

е) Завръщането на Христос като Съдия, което също е част от състоянието Му на възвеличаване е разгледано по – подробно в тази книга.

ДОГМАТИКА - ЕДУАРД КЕЛЕР

ЖИВОТЪТ НА ИЗКУПИТЕЛЯ В СЪСТОЯНИЯТА МУ НА ПРИНИЗЯВАНЕ И ВЪЗВЕЛИЧАВАНЕ

2010-08-20T07:56:00.000-07:00

Писанието ни прадставя Христос, както в Неговото състояние на принизяване, така и на възвеличаване (Филипяни 2:6-11). Принизяването включва “дните на плътта” (Евреи 5:7), т.е. от зачеването Му до Неговото погребение. Неговото възвеличаване започва с връщането Му към живот и ще продължи вовеки.

Както принизяването, така и възвеличаването не спадат към божествената природа на Христос, защото по тази Си природа Той е винаги същият (Евреи 13:8) и не може нито да се принизи, нито пък да се възвеличи. По Своята човешка природа обаче Христос принизи Себе Си и бе възвеличен.

1. Принизяване

а) Какво не е то – Принизяването не се състои в това, че Синът Божий станал човек. Само по себе си въплъщението не е идентично с принизяването, защото ако това наистина беше така, то в състоянието си на възвеличаване, Той щеше да е престанал да бъде човек, което не е вярно. Принизяването също така не означава, че по време на земния Си живот човешката природа на Христос не е притежавала божествена сила и слава, нито пък че божествените свойства са Му били придадени едва в състоянието на възвеличаване. Ние не само научаваме, че “в Него телесно обитава всичката пълнота на Божеството” (Колосяни 2:9), но и в чудесата, които извърши в Свое име и власт, Той разкрива Своята слава като Единороден от Отца (Йоан 1:14, 2-11).

б) Определение – Можем да добием представа какво представлява принизяването от следния пример. Един исполин дори и да притежава много силно тяло, ако не се възползва от силата си, то и малко дете може да го върже и умъртви. Подобно нещо можем да кажем и за Христос. По Своята божествена природа Той винаги и в пълнота използвал величието и силата Си (Йоан 5:17; Евреи 1:3), но по човешката Си природа, на която било придадено цялото това величие и сила, Той не винаги и в пълнота ги използвал. Принизяването на Христос следователно, се състои в неизползването на божествената сила и власт, които Той притежавал също и по Своята човешка природа.

в) Библейски доказателства. – “Понеже вие трябва да имате същите мисли, каквито е имал Иисус Христос, Който бидейки в образ Божий, не счете за похищение да бъде равен с Бога; но принизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказа като човек, смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна.” (Филипяни 2:5-8). Тук под “образ Божий” не се има предвид някаква външна и с конкретни измерения форма, но това означава, че в Неговото тяло “обитавала всичката пълнота на Божеството” (Колосяни 2:9), и че на Неговата човешка природа били придадени божествени качества, и затова Той наистина бил “равен с Бога”. Изразът “считам за похищение” не е много познат в наши дни. По времето на римската империя, когато някой военачалник победоносно се завръщал от война, той показвал пред насъбралия се народ трофеите от битката. Така например, постъпил римският император Тит. След разрушването на Иерусалим и храма, той се завърнал в Рим и триумфално влязъл в града като показвал на всички завоюваните трофеи (Вж. също Колосяни 2:15). Да се приеме или да се счете нещо за похищение, означава да се направи обществено достояние. Значението на текста от Филипяни 2:5-8 следователно е, че макар Христос да бил в “образ Божий”, Той не показвал постоянно, че е “равен с Бога”. С други думи, независимо, че притежавал божествена сила и власт, Той не винаги я използвал според човешката Си природа. Затова хората не можели още в първия момент да видят в Него “Господа на славата”. В повечето случаи, когато бил сред народа, Той не се явявал в “образ Божий”, а “прие образ на раб”, и хората виждали в Негово лице един обикновен, скромен и с нищо неизпъкващ човек. Понякога, когато например извършвал чудеса (Йоан 2:11) и при Преображението Си (Матей 17:2), Той наистина изявявал “образа Божий” и светлината на скритата слава, но обикновено изражението и действията Му били на човек, въздържащ се да използва божествените свойства, които притежавал. Той бил като цар, който крие своите величествени одежди под просешко покривало; като един силен исполин, който не използва своята сила, а позволява на малките деца да го заловят и разпънат на кръст. Йоан 18:6, 12 е добър пример за това как Христос използва и не използва божествената си сила в Своята човешка природа. “Поради личностното единство Христос винаги е притежавал тази власт, от която Той все пак не се възползвал в състоянието на принизяване. Благодарение на това, Той израствал в мъдрост и благоволение пред Бога и хората и следователно не винаги упражнявал Своята власт, а когато Му било угодно.” (Формула на съгласието, Въведение, Член ІІ, 16).

г) Целта и необходимостта от това принизяване са изразени чрез следните думи: “Бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна.” Ако Христос по време на Своя живот на земята бе използвал постоянно и в пълнота Своята божествена власт според човешката Си природа, светът щеше да бъде удивен, но не и спасен, защото тогава Той нямаше да бъде под Закона, прикован и умъртвен (Йоан 18:6). Той обаче постъпи като силния исполин, който отказва да използва силата си, за да могат джуджетата да го умъртвят. Всичко това Той извърши в подчинение на Бога, за да страда и умре за нашите грехове.

Принизяването на Христос също така ни научава и нещо много важно. Хората много обичат да се изтъкват, за да могат другите да разберат колко значими са те. Но библейският призив е категоричен: “Вие трябва да имате същите мисли, каквито е имал Иисус Христос.”, т.е. трябва да бъдем скромни, кротки и смирени в сърцата си (Матей 11:29) и да не мислим за себе си повече, отколкото е необходимо (Римляни 12:3).

2. Етапи на принизяването

а) Не степени, а етапи. – Принизяването е неизползването на божествената власт и сила, придадени на човешката природа; ето защо не можем да говорим за степени на принизяване. В неизползването на едно нещо не може да има степени, както не може да има и дълбоко, по – дълбоко и най – дълбоко принизяване, макар че понякога използваме подобни фрази, когато говорим за страданията Христови. С изключение на случаите, когато при чудесата Му проблясвала скритата слава, през целия живот на Иисус принизяването Му било едно и също. Затова ние предпочитаме да говорим за етапи на принизяването.

б) Зачатие и раждане. – Въз основа на Лука 1:35 ние вярваме, че чрез чудотворното въздействие на Светия Дух Христос е истински човек, заченат от Дева Мария и затова единствено Неговото зачатие би могло да се нарече “непорочно”. Освен това от Лука 2:1-14 научаваме, че Той се ражда от Своята майка девица като истински човек. Но не фактът, че Словото стана плът, а начинът, по който това се извърши изразява принизяването. Той се “роди от жена” (Галатяни 4:4); Той е плод на утробата на Мария (Лука 1:42); подчинил се е на Закона (Галатяни 4:4); роден е в скромност и голяма нищета (Лука 2:7) и въпреки че Витлеемският Младенец наистина бил “Бог крепък” (Исаия 9:6), нищо в Неговите действия и външност не разкривало този факт. Но все пак, дори и на този етап, Неговото принизяване е свързано с изкупителното Му дело, защото Той се “подчини на закона, за да изкупи, ония, които бяха под закона (Галатяни 4:4, 5).

в) Животът на Христос. – Физически и умствено Иисус израстнал и се развил както всяко друго дете. “Иисус пък преуспяваше в мъдрост и възраст и любов пред Бога и човеците.” (Лука 2:52). “Иисус, когато започваше служението СИ, беше на около трийсет години, и беше, както мислеха, сина Иосифов.” (Лука 3:23). “Затова длъжен бе да прилича по всичко на братята.” (Евреи 2:17). С изключение на времето, когато вършил чудеса, Той се изявявал като “се уподоби на човеци”, живеейки като иудейски равин. Иисус не бил богат, нито дори заможен, а много беден човек (Матей 8:20), Който разчитал единствено на помощта на приятелите Си, за да преживява (Лука 8:3). Въпреки това, зад този “образ на раб” се криел “образ Божий”.

От нравствено естество, обаче между Него и другите съществувала голяма разлика. Иисус се родил без грях (Лука 1:35); животът Му като дете, момче и младеж бил абсолютно безгрешен (Йоан 8:46; Евреи 7:26); Той спазил съвършено закона в отношението Си към Бога, родителите и ближните Си. Неговият свят живот, както страданието и смъртта Му е част от изкупителното Му дело (активно подчинение) и служи като пример за богоугоден живот.

г) Страдание, смърт и погребение. – Целият живот на Христос бил изпълнен със страдание, защото трябвало да понася слабостите и недостатъците на хората (Евреи 2:17; 4:15; Исаия 53:3). Той винаги ясно съзнавал, че върху Него като тежко бреме лежали греховете на света (Йоан 1:29) и нашата вина, която Бог Му вменил (2 Коринтяни 5:21). Страданията Му се усилили в Гетсиманската градина и на Голгота, и достигнали своя връх, когато извикал: “Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?” (Марк 15:34). Страданието на Божия Агнец може да бъде разбрано единствено въз основа на факта, че “Господ възложи върху Него греховете на всички нас.” (Исаия 53:6) и че Той чувствал тези грехове като Свои, което обяснява от къде идва и душевната Му агония (Матей 26:38). Освен това в сърцето Си Той изпитвал тежестта на Божия гняв (Псалм 21:14, 15), а когато Бог Го изоставил на кръста, Той изстрадал мъките на ада. Телесните Му страдания, които преживял на кръста вероятно били толкова силни, колкото и тези на разбойниците, разпнати до Него. Душевните Му страдания, обаче, били несравнимо по – големи, защото Той трябвало да изтърпи в цялата им сила вечните мъки на ада, които в противен случай щяха да постигнат нас. За да може, разбира се, да претърпи и да преодолее всичкото това мъчение, Христос трябваше да бъде истински Бог-Човек, който е прокълнат в ада, естествено бива пропит от отчаяние, въпреки това Той и в най – дълбоката Си агония се уповавал на Бога и накрая извикал: “Отче! В Твоите ръце предавам духа Си.” (Лука 23:46). След това Той “издъхна” (Марк 15:37) и душата Му напусна тялото, а за да се уверят, че Христос наистина бил мъртъв, един от войниците пробол с копие ребрата Му (Йоан 19:28-37).

Личностното единство на двете природи на Христос не се разрушило заради смъртта на човешката Му природа. Въпреки че душата на Христос била при Неговия Отец (Лука 23:43), безжизненото тяло в гроба все още принадлежало на Божия Син. Фактът, че “плътта Му не видя тление” (Деяния 2:31) показва, че то все още било в общение с божествената природа.

Смъртта на Христос е абсолютно доброволен акт от Негова страна. “Затова Ме люби Отец, защото Аз си давам душата, за да я приема пак. Никой не Ми я отнема, но Аз Сам от Себе Си я давам. Имам власт да я дам и власт имам пак да я приема.” (Йоан 10:17, 18). Хората умират независимо от това дали желаят или не (Евреи 9:27); смъртта е неизбежна, и идва поради една или друга причина. Когато обаче Христос “наведе глава (и) предаде дух” (Йоан 19:30) това не било от телесно изтощение или по друга причина, а защото Той пожелал точно тогава да умре.

Страданието и смъртта били наложени на нашия Спасител от Бога (Исаия 53:4) посредством хората – евреите, Пилат Понтийски и войниците заради нашите грехове (Исаия 53:5). (Пасивно подчинение)

3. Възвеличаване

а) Определение. – Както казахме, принизяването се състои в това, че Христос не използвал и не проявявал винаги и в пълнота божествената власт, която притежавал в човешката Си природа. В противоположност на него възвеличаването се състои в това, че вече и според човешката Си природа Той в пълнота, неограничено и постоянно упражнява властта, принадлежаща на божествената природа.

б) Библейски доказателства. – За същия Този Христос, Който “принизи” Себе си четем: “Затова и Бог Го високо въздигна и Му даде име, което е по – горе от всяко име, та в името на Иисуса да преклони колене всичко небесно, земно и подземно, и всеки език да изповяда, че Иисус Христос е Господ, за слава на Бога Отца.” (Филипяни 2:9-11). През дните на земния Си живот Иисус скрил Своя “образ Божий” под “образа на раб”. Ето защо много евреи не могли да видят в Него “Господа на славата” (1 Коринтяни 2:8), но ако нашият възвеличен Спасител сега се яви в света, както ще стане в Съдния ден, то всяко коляно ще се преклони пред Него и всеки език ще изповяда, че Той е Господ. Състоянието на възвеличаване не е просто състояние на особена чест и слава, а състояние на сила и власт, защото Бог Го “постави от дясната Си страна на небесата, по – горе от всяко началство и власт, сила и господство и от всяко име, с което именуват не само в тоя век, но и в бъдещия, и покори всичко под нозете Му.” (Ефесяни 1:20, 21); (1 Петър 3:22).

Следователно възвеличаването не се състои във факта, че човешката природа бе въздигната до единение с Божия Син, нито пък в това, че са й били придадени божествени свойства, а че и според човешката Си природа Христос сега и завинаги в пълнота използва Своята божествена власт и сила като присъства навсякъде, поддържа и управлява всичко.

4. Етапи на възвеличаването

а) Слизането на Иисус Христос в ада. – Възвеличаването на Христос започва с оживяването Му, при което Той упражнил Своята “власт” отново да приеме душата Си (Йоан 10:18). Веднага след това Той слязъл в ада. “Бидейки умъртвен по плът, но оживял по дух, с който Той, като слезе, проповядва и на духовете, които бяха в тъмницата, и които никога се не покориха…” (1 Петър 3:18-20). Изразът “умъртвен по плът, но оживял по дух” не означава, че Христос след като по човешката Си природа претърпял смърт, по божествената Си природа слязъл в ада, защото както умъртвяването, така и оживяването Му настъпили по отношение на човешката Му природа (плътта). Терминът “по плът” се отнася до “дните на плътта Му” (Евреи 5:7), т.е. живота Му на земята, който започна с Неговото зачатие и завършва със смъртта и погребението Му. Под умъртвяване следователно се има предвид прекратяването на земния Му живот или “дните на плътта Му”. В същото време “по дух” не означава “чрез Духа”, защото всъщност не Светият Дух възкреси Христос, а Самият Иисус извърши това (Йоан 10:18). “По дух” в този текст се използва в контраст с “по плът” и означава новия живот, който започнал с Неговото оживяване и няма да свърши никога. Оттук следва, че умъртвявенато и погребението на Христос са част от пребиваването Му тук на земята, а Неговото съживяване и слизането Му в ада принадлежат към новия живот “по дух”.

Христос не слязъл в ада само с божествената Си природа или само с душата Си, а и с човешката Си природа след Своето възкръсване и възвръщането на душата в тялото. Спасителят отишъл там, където са затворени душите на онези, които по време на земния си живот не се покорявали и не вярвали, когато Божието Слово им било възвестявано, както постъпили и хората по времето на Ной. Ето защо Христос не им проповядвал покаяние и опрощение. Но тъй като те били презряли дълготърпението Божие и времето на благодат, Христос им изявил Божия съд и Себе Си, Този, Когото те отхвърлили като Победител над смъртта и ада. По какъв начин е било извършено това проповядване не ни е известно, но самият факт, че Иисус се яви жив на тези погубени души, бил достатъчен, за да ги убеди в тяхното справедливо наказание.

Христос не проповядвал Евангелието на осъдените души в ада. Обратното не може да бъде доказано от Първо послание на Петър 4:6, тъй като в текста се говори за хора, които вече са мъртви и на които по време на земния им живот Евангелието им е било проповядвано с цел да повярват, че макар и да умрат тялом, душите им ще продължават да живеят. Тъй като обаче, поради тяхното непокорство тази благодатна Божия цел се е изпълнила, след смъртта си те са подвластни на Неговия гняв и възмездие (1 Петър 4:5).

Освен това Христос не слязъл в ада, за да довърши изкупителното дело с допълнителни страдания. Неговото дело бе завършено на кръста.

И накрая, Той не отишъл в ада, за да изведе оттам в царството небесно душите на тези, които с вяра очаквали Неговото идване в ада, според както римокатолическата и православната църква учат.

б) Възкресението на Христос. – Няма сведения някой да е видял Христос да излиза от гроба. Когато ангелът отместил камъка от гроба, Христос вече бил възкръснал (Матей 28:1-7). Въпреки това възкресението Христово е един установен факт, който не може да бъде отречен от никого, независимо, че са правени много опити за това.

Хипотеза за изпадането на Христос в кома: Хипотезата, че Христос бил изпаднал в кома на кръста и положен в гроба, защото учениците са Го смятали за мъртъв и че след това, идвайки в съзнание, излязъл от гроба и ги убедил, че е възкръснал, трябва да се отхвърли поради факта, че Той наистина умря на кръста (Йоан 19:30-36). Твърде наивно е от страна на живеещите 1900 години след случилото се, да творят подобни хипотези, тъй като хората – и приятели, и врагове на Разпнатия, присъствали на Голгота, свидетелстват за Неговата смърт.

Хипотеза за открадването на тялото на Иисус: Евреите и Пилат Понтийски се страхували, че учениците може и да се опитат да откраднат тялото на Иисус и затова запечатали камъка и поставили стража (Матей 27:62-66). Ако учениците бяха откраднали тялото (Матей 28:11-15), за властите нямало да представлява никаква трудност да задържат крадците и да ги принудят да го върнат обратно. Евреите също щели да постъпят така, ако не за друго, то поне за да успокоят съвестта си (Деяния 5:28). Хипотезата за открадването на тялото на Христос е лишена от каквото и да е разумно основание.

Хипотеза за масовата психоза: На самите ученици им трябвало доста време, за да повярват, че Христос е възкръснал (Лука 24:25; Йоан 20:25; Лука 24:11). Въпреки това, при различни обстоятелства и по различно време Той се явявал на мнозина от тях. Те Го виждали, хранели се с Него, докосвали Го и така по всякакъв възможен начин се убеждавали във факта, че Христос е възкръснал (Деяния 1:3; 2:32; 1 Коринтяни 15:4-8; Лука 24:36-43). Затова поради тези факти, хипотезата, че учениците изпаднали в масова психоза, т.е. въобразявали си, че са видели Господа, сама по себе си е плод на човешкото въображение.

Хипотеза за измама от страна на учениците: Свидетелството на тези хора, освен това не е измама или измислица, защото ако беше така, евреите много лесно щели да докажат това. А и може ли някой здравомислещ човек да допусне, че учениците щели да устоят на гоненията и да понасят смърт (Деяния 5:41; 7:56; 2 Коринтяни 11:23-27), ако действително не бяха видели и чули нещата, които проповядвали? (Деяния 4:20).

Възкръсналото тяло на Христос било същото това тяло, което умря на кръста и бе положено в гроба (Йоан 20:20-27). В същото време обаче, то било духовно тяло, което вече не било подвластно на природните закони, на времето и пространството, както преди; то не се нуждаело от храна, почивка и т.н. Това, че възкръсналият Спасител се хранел, било с цел да убеди учениците, че Той не е дух, а че има истинско тяло (Лука 24:39-43).

ДОГМАТИКА - ЕДУАРД КЕЛЕР

ЛИЧНОСТТА НА ХРИСТОС - 2

2010-08-19T03:33:00.000-07:00

Идиоматичен (свойствен) вид

а) Пример: Човек се състои от душа и тяло като и двете притежават свои характерни качества и свойства. Но тъй като и тялото, и душата принадлежат на един и същ човек, свойствата и на двете се приписват на цялостната личност. Например: “Н. Н. тежи 70 килограма”, което всъщност се отнася само до тялото му, “Н. Н. Е щастлив и радостен”, което пък би могло да се отнася единствено за душата му.

б) По същия начин и Христос има две отделни природи – човешка и божествена, като всяка една от тях има своите същностни характеристики, предназначение и функции. Но тъй като и двете природи принадлежат на една и съща Личност, свойствата и качествата на която и да е от тях, могат да се припишат на тази Личност. Например: Христос се ражда от Отца от вечността според Божествената Си природа. (Псалм 2:7), но също така Той е роден от Дева Мария, когато се изпълни времето според човешката Му природа (Галатяни 4:4). Като друг пример може да послужи факта, че Иисус бил на трийсет години според човешката Си природа (Лука 3:23), а според Божествената Си природа Той можел да каже: “Преди Авраам да е бил, Аз съм.” (Йоан 8:58). Христос има еднакво божествено достойнство с Бог Отец според божествената Си природа и съподчинен на Бог Отец според човешката Си природа (Атанасиев символ на вярата).

в) Библията дори назовава Христос според една от природите Му, а в същото време Му приписва свойства, характерни за другата. Например Синът Божий бил роден по плът от семето Давидово (Римляни 1:3). Евреите убили Началника на живота (Деяния 3:15) и разпнали Господа на славата (1 Коринтяни 2:8). Затова и ние изповядваме във втория член на Апостолския символ на вярата, че Иисус Христос, Божият Син, бил заченат и роден, бил разпнат, умрял и бил погребан. И както не можем да отделим човешката природа от Божия Син, така не можем да отделим от Него това, което човешката Му природа извършила и изстрадала. В други текстове Спасителят бива назован според Неговата човешка природа, но в същото време Му се приписват свойства, характерни за Неговата божествена природа. “Ами ако видите Сина Човеческий да възлиза там, където е бил по – преди?” (Йоан 6:62).

Така, при идиоматичния вид, свойствата, характерни за божествената или човешката природа се приписват на цялостната Личност на Христос. От това обаче не следва, че свойството, приписано на цялостната Личност, е в същото време присъщо свойство и на двете природи, а трябва да се установи от дадения библейски текст според коя от двете природи съответното свойство е приписано на цялостната Личност. Ето защо божествени свойства се приписват на цялостната Христова Личност според божествената Му природа, както и човешки свойства се приписват на цялостната Му Личност според човешката Му природа (Римляни 1:3; 1 Петър 3:18; 4:1), (Формула на съгласието, Пълно изложение, Член VІІІ, 36, 37).

По превъзходство вид

а) Пример: Човешкото тяло само по себе си е безжизнено, и именно душата е тази, която му дава живот. Въпреки това животът, който душата носи, не изгубва силата си, а запазва естеството си в цялостта си. Понякога обаче, този живот се проявява в тялото по – слабо, например, когато човек спи. От своя страна тялото не придава нищо към душата.

б) Когато Божият Син приел човешка природа, Той й придал божествена власт, слава и свойства. Оттук следва, че властта на божествената природа в никакъв случай не е намаляла или раздвоена, а остава напълно непокътната и в двете природи. В състоянието на принизяване обаче, Христос невинаги и в пълнота проявявал тази божествена власт в Своята човешка природа (Филипяни 2:6-8). От Писанието можем ясно да видим, че пълнотата на Божията власт била предадена на човешката природа. “В Него телесно обитава всичката пълнота на Божеството.” (Колосяни 2:9). И този факт бе очевиден за хората, защото “Бог се яви в плът” (1 Тимотей 3:16), и учениците видяха “славата Му, слава като на Единороден от Отца” (Йоан 1:14); (2 Петър 1:17, 18; Матей 17:1, 2). По Своята божествена природа Божият Син винаги е имал божествена слава и величие (Йоан 17:15), а на човешката природа тази слава е дадена (Даниил 7:13, 14; Евреи 2:7,8). Иисус изразява същата тази истина като казва: “Даде Ми се всяка власт на небето и на земята.” (Матей 28:18). И Този, на Когото е дадена цялата власт, обещава да бъде със Своите ученици до свършека на века (Матей 28:20). Така, благодарение на личностното единство на двете природи в Христа, човешката природа става всемогъща и вездесъща. Това, че човешката природа на Христос е вездесъща, научаваме от Ефесяни 4:10, където се казва, че Христос “се и възкачи по–горе от всички небеса, за да изпълни всичко”, а това, че Христос е всезнаещ се вижда от Йоан 21:7 и Йоан 2:24, 25.

Следователно, въпреки че божествените свойства по своята същност принадлежат на божествената природа, те също така са придадени и на човешката природа. Така, както топлината е свързана с ютията и животът с тялото, така и божествената власт е придадена на човешката природа. Човешката природа обаче, не допълва с нищо божествената, тъй като божествената е съвършена и към нея не може нищо да се добави (Формула на съгласието, Пълно изложение, Член VІІІ, 48-87).

Съобразно крайната цел (Апотелезматичен вид)

а) Пример: Всеки път, когато човек върши нещо по свое собствено желание, в действието участват и тялото, и душата му, като всяко от тях дава своя принос. Без душата, тялото нито би могло да се движи, нито да върши нещо, а пък душата не би могла да извърши някакво действие, без да се включат по някакъв начин и органите на тялото. Терминът “апотелезматичен” (αποτελεσμα = завършек, изпълнение) означава “крайният резултат, до който трябва да се стигне”. Отнесен към Личността на Христос, той има предвид резултата, който трябва да бъде постигнат от Богочовека, а именно Неговата дейност като Пророк, Свещеник и Цар за изкупването на човешкия род.

б) Словото стана плът, за да спаси грешното човечество. Всичко, което Спасителят е извършил и продължава да върши за осъществяването на тази благословена цел, не би могло да се припише изключително само на една от Неговите природи, а на двете заедно. Христос е нашият Спасител не само според едната Си природа, а и според другата, като божествената използва човешката като свой орган и участва във всичко, което тази природа е извършила и изстрадала. “За това се и яви Син Божий (в плът), за да разруши делата на дявола.” (1 Йоан 3:8). Изразът “за да разруши делата на дявола” обобщава цялото дело на изкуплението, което е дело на Сина Божий. Това дело обаче, не бе извършено без участието на човешката природа, а чрез нея; Божият Син се яви в плът, за да може в и чрез плътта да осъществи Своето дело. Това става ясно също и от следния стих: “А понеже децата са участници в плът и кръв, то и Той еднакво взе участие в същите, та чрез смъртта (изстрадана в Неговата човешка природа) (Той, Божият Син) да порази онзи, у когото е властта на смъртта, сиреч дявола.” (Евреи 2:14). И отново четем: “Но, когато се изпълни времето, Бог изпрати Своя Син (Единороден), Който се роди от жена и се подчини на закона, за да изкупи ония, които бяха под закона, та да получим осиновението.” (Галатяни 4:4, 5). Ако само човешката природа на Христос беше под закона, стойността на Неговото подчинение нямаше да е по – голяма от тази на един светец. Но в текста се казва, че Синът Божий стана човек и че в и чрез Своята човешка природа изпълни Закона заради нас. В Деяния 20:28 четем, че Бог “придоби” Църквата със Своята собствена кръв. В такъв случай, ясно е, че божествената и човешката природа си взаимодействали в това изкупително дело. От Второто послание до коринтяните научаваме, че “Бог… чрез Христа (очевидно според човешката Си природа) примири света със Себе Си.” Примирението е Божие дело, но Той го извърши в и чрез човешката природа. По този начин във всички дела, които се отнасят до служението на Христос като Пророк, Свещеник и Цар, двете природи си взаимодействат, като всяка от тях върши това, което й е свойствено. (Формула на съгласието, Пълно изложение, Член VІІІ, 46).

5. Защо нашият Спасител трябваше да бъде и Бог, и човек?

Иисус Христос беше наистина една уникална Личност – истински Бог и истински човек в единна и неделима Личност. Защо нашият Спасител трябваше да бъде и Бог, и човек?

а) Защо истински човек? – Тъй като Христос трябваше да спаси човечеството (Матей 18:11), Той трябваше да заеме мястото на човека, да стане негов заместник. “… Защото, наистина, не от Ангели приема естество, а от потомството Авраамово приема; затова длъжен бе да прилича по всичко на братята” (Евреи 2:14-17). За да изкупи хората, за Него бе необходимо да извърши две неща, които изискваха Той да бъде истински човек.

За да бъдат удовлетворени изискванията на Божията святост, Законът трябваше да бъде изпълнен (Левит 19:2). Хората обаче нито го изпълняваха, нито пък можеха да го изпълнят. Ето защо Христос пое това задължение и бреме върху Себе Си. Но тъй като спазването на Закона е дълг на човека, а не на Бога, Божият Син стана човек и се подчини на Закона, за да може на мястото на човека и вместо него да изпълни “всяка правда” (Галатяни 4:4; Матей 3:15; Римляни 10:4).

За да се удовлетворят изискванията на Божията справедливост, било необходимо напълно да се изкупят човешките прегрешения, като се изстрада наказанието. “Заплатата за греха е смърт.” (Римляни 6:23). “Без проливане на кръв, няма прощение.” (Евреи 9:22). За да стане изкупителна жертва за нашите грехове, Спасителят трябваше да пролее Своята кръв и да умре (Евреи 9:12). Ето защо, Той трябваше да бъде истински човек, за да може да страда и да умре за нас. Това съвсем ясно се вижда от Евреи 2:14, където научаваме, че Той прие плът и кръв, за да може да умре и чрез смъртта Си да унищожи дявола.

б) Защо истински Бог? – Един обикновен човек, независимо дали е грешник или светец, никога не би могъл да ни изкупи. Един грешник не може да спаси дори себе си, а още по – малко някой друг; един съвършен светец, (а такъв нито е съществувал, нито някога ще съществува) би могъл да се спаси, но той не би имал никаква свръхдлъжностна заслуга, която да може да вмени на някой друг. “Човек не може да изкупи брата си, нито да даде откуп на Бога за него: скъпа е цената за изкупване техните души, и това не ще бъде никога.” (Псалм 48:8, 9), т.е. изкупването на една душа струва толкова скъпо, че за човек е непосилно да плати такава цена. Тъй като човек трябваше да се примири с Бога, никой друг, освен Сам Бог би могъл да даде откуп, който напълно да удовлетвори изискванията на Божествената святост и справедливост. По тази причина, всеки един опит за примирение, извършен от някой по – низшестоящ от Бога задължително ще претърпи неуспех. Но Христовото дело бе достатъчно ценно, за да спаси всички хора, защото “Бог примири света със Себе Си чрез Христа.” (2 Коринтяни 5:19), защото Божията кръв бе пролята за нас (1 Йоан 1:7; Деяния 20:28). Фактът, че именно Бог в Христос изпълни Закона и изстрада наказанието за нашите грехове, дава неизмерима стойност и спасителна сила на делото на нашия Изкупител. Тъй като Самият Бог бе Този, Който примири света със Себе Си, ние знаем със сигурност, че всичко необходимо за такова примирение е вече извършено.

ДОГМАТИКА - ЕДУАРД КЕЛЕР

ЛИЧНОСТТА НА ХРИСТОС - 1

2010-08-19T03:32:00.000-07:00

Въпреки че благодатта е това, което подбужда Бога да спаси изгубеното човечество, то изкуплението на Иисус Христос осъществи и постигна това спасение. По тази причина е важно да изучим личността на нашия Спасител. Във връзка с това ние ще разгледаме Неговите имена, двете Му природи; единството на Личността на Иисус Христос; взаимоотношенията между свойствата на божествената и човешката природа на Иисус Христос и накрая защо нашият Спасител трябваше да бъде и Бог, и човек.

1. Имената на Изкупителя
Името на Спасителя е Иисус Христос. За разлика от имената на другите хора, то не служи, за да Го разграничи от тях, а съвсем определно разкрива Неговата същност.
а) Иисус е собствено име, с което Спасителят е бил известен и наричан по Негово време. Това било името, избрано от Самия Бог. “Тя ще роди Син и ще Му наречеш името Иисус; защото Той ще спаси народа Си от греховете му.” (Матей 1:21). Името “Иисус” означава “помощник, спасител”; а конкретно в Неговия случай – помощник, спасител от греха. Той е Спасителят не само на евреите, които по произход са Негов народ, но и на всички хора. “Той е омилостивение за нашите грехове и не само за нашите, но и за греховете на целия свят”. (1 Йоан 2:2). И Той е единственият Спасител, друг освен Него няма. “В никого другиго няма спасение; защото под небето няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим.” (Деяния 4:11, 12). “Аз съм пътят и истината, и животът; никой не идва при Отца, освен чрез Мене.”(Йоан 14:6).
б) Гръцката дума “Христос” (съответствие на еврейската дума Месия), означава “Помазаник”. Когато някой бивал помазан с миро, това означавало, че получавал висока длъжност и дара на Светия Дух, нужен му, за да я изпълнява. Така например Давид бил помазан за цар на Израил (1 Царства 16:13).
Затова, че Иисус бил богопомазан, научаваме от Евреи 1:8,9: “А за Сина: “Твоят престол, Боже, е вечен; жезълът на правотата е жезъл на Твоето царство. Ти обикна правдата и намрази беззаконието; затова, Боже, Твоят Бог Те помаза с елей на радост повече от Твоите съучастници.” Елеят на радост, с който била помазана човешката природа на Иисус (Деяния 10:38), е Светият Дух. Иисус обаче не станал Христос Божий при Своето кръщение, а бил Богопомазан още от самото начало на Своето въплъщение, когато чрез чудотворното вездйствие на Светия Дух Дева Мария заченала Дете, в Чието тяло обитавала всичката пълнота на Божеството” (Лука 1:35; Колосяни 2:9) – “Съучастници” са тези, които по подобен начин са били помазвани като свещеници (Изход 29:4-7), пророци и царе (1 Царства 19:16) в Стария Завет. “Повече от Твоите съучастници” означава, че служението на Христос било по – възвишено от тяхното, тъй като Той бил помазан с цялата сила на Светия Дух, “понеже Бог не с мярка Му дава Духа” (Йоан 3:34). Неговото служение не било ограничено, както служението на пророците, свещениците и царете в старозаветни времена, които били само предобрази на бъдещия Месия; Христос бил помазан, за да бъде нашият истински Пророк, Свещеник и Цар. Затова, когато наричаме Иисус “Христос” (Матей 16:16), това означава, че ние виждаме в Него и Го приемаме за обещания Месия.

2. Двете природи на Иисус Христос
В обяснението на Лутер на втория член на Апостолската вяра, се казва, че: “Иисус Христос е истински Бог, роден от Отца от вечността, а също и истински човек, роден от Дева Мария.” Това обяснение на Лутер напълно точно съвпада с това, което Писанията учат за Христос.
а) Христос е истински Бог. – Евреите счели за богохулство думите на Христос, че е Син Божий (Матей 26:63-65). През ІV в. сл.Хр. Арий, презвитер в Александрия, учел, че Иисус е подобосъщен (ομοιουσιος), но не е единосъщен (ομοουσιος) на Отца. Арианството било отхвърлено от Църквата чрез изработването на Никейския и Атанасиевия символи на вярата. В наши дни божествеността на Христос също се отрича от много хора, както извън, така и в рамките на видимата Църква; за тях Иисус е добър пример за подражание, велик учител и реформатор, но не истински Бог. Но ако Христос не е истниски Бог, то тогава Той не е нито пример за правда и добродетел, нито велик учител, а както Го наричат евреите – измамник (Матей 27:63), и Неговата религия е измама. В такъв случай Той не би могъл да бъде и Спасител от греха.
Божествеността на Христос е съществено учение, чието отричане носи след себе си сериозни последствия. “Кой е лъжец, ако не оня, който отрича, че Иисус е Христос? Той е антихрист, който отрича Отца и Сина. Всякой, който отрича Сина, няма и Отца.” (1 Йоан 2:22, 23; 4:3; 5:12, 13). Човек, който отрича, че Христос е Бог, няма спасителна вяра. Затова, както при разглеждането на този, така и на всички въпроси на библейското учение, не бива да следваме човешкия разум, а да приемаме това, което учат Писанията.
Иисус не станал Бог, както твърдят някои, при кръщението Си или на възкресението Си*. Напротив, още от зачеването Си Иисус бил, е и винаги ще бъде истински Бог.
Пророчество за идващия Месия намираме в книгата на старозаветния пророк Исаия, който казва: “Защото Младенец ни се роди, Син ни се даде… и ще Му дадат име… Бог крепък, Отец на вечността.” (Исаия 9:6). Изпълнението на това пророчество виждаме в Новия Завет, където ангелът възвестил на Дева Мария: “Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божий.” (Лука 1:35), а при раждането на Витлеемския Младенец ангелите Го провъзгласили за “Христос Господ” (Лука 2:11).
Лично свидетелство на Христос за Себе Си – Обикновено Иисус говори за Себе Си като за “Син Човеческий” (Матей 18:11). Той обаче не само приел отговора на Петър: “Ти си Христос, Синът на Живия Бог”, но и добавил, че това знание било разкрито на Петър от “Моят Отец, Който е на небесата” (Матей 16:13, 17). Своята божественост Той подчертава още по – ясно в Йоан 10:28, 30. От една страна Иисус разграничава Себе Си от Отца, Който Му дава овците, като две различни Лица, но от друга Той се отъждествява с Него, когато казва, че овците са, както в Неговата, така и в ръката на Отца, добавяйки: “Аз и Отец едно сме” (единство по същност). Това единство по същност се изразява в единодействие, както се вижда от Йоан 5:17, 19): “Моят Отец досега работи, и Аз работя… Синът нищо не може да твори Сам от Себе Си, ако не види Отца да твори; защото, което твори Той, това твори също и Синът.” В Йоан 10:37, 38 Христос говори за Своите дела като свидетелство за Своята божественост: “Ако не върша делата на Моя Отец, не Ми вярвайте, за да разберете и повярвате, че Отец е в Мене и аз съм в Него”. На въпроса на свещениците и книжниците дали Той е Синът Божий, Той отговаря: “Вие казвате, че съм Аз.” (Лука 22:70).
Свидетелства на Писанието. – Писанието определено нарича Иисус “истински Бог”. “Той е истински Бог и живот вечен.” (1 Йоан 5:20). “Христос по плът, Който е над всички Бог, благословен вовеки.” (Римляни 9:5). Тези божествени имена не са само нищо неозначаващи наименования, а “Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина; и ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца.” (Йоан 1:14). Като доказателство за Неговата божественост служи и възкресението Му (Римляни 1:4). Освен това, Писанието Му приписва божествени свойства. Той е всезнаещ: “Господи, Ти всичко знаеш.” (Йоан 21:17; Йоан 1:47-49); всемогъщ (Йоан 10:28-30; Матей 28:18). Също така Той върши божествени дела – всички неща са сътворени (Йоан 1:3; Колосяни 1:16, 17) и биват запазвани от Него (Евреи 1:3); Той възкресява мъртвите и ще съди света (Йоан 5:21, 27) и не на последно място – Той има божествено достойнство. Той трябва да бъде почитан като Бог от хора и ангели (Йоан 5:23; Филипяни 2:9,11).
Всеки, който отрича божествеността на Христос, очевидно не може да намери доказателства за това от Библията. Затова и ние изповядваме писаното в Никейския символ на вярата, който вярно отразява библейската истина. “Аз вярвам … в единия Господ Иисус Христос, Божия Син, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове, светлина от светлина, Бог истински от Бога истински, роден, не сътворен, единосъщен на Отца.” (Откъс от Никейския символ на вярата).
б) Христос е истински човек. – Макар че евреите никога не са се съмнявали, че Иисус, Който живеел сред тях, бил истински човек, впоследствие възникнала ерес, наречена докетизъм, според която Христос само привидно приличал на човек, а в действителност нямал истинско човешко тяло. Също така имало и такива, които отричали, че Иисус имал човешка душа, човешка воля и т.н. В наши дни пък съществува движението “Християнска наука”, която учи, че материята в действителност не съществува. Според тяхната логика Христос не би трябвало да е имал материално тяло. На тази заблуда не бива да се гледа като на маловажен въпрос, защото това, което Христос не е приел, не е изкупил. Ако Той не беше приел човешката природа в цялата й пълнота, то тя нямаше да бъде спасена. Затова напразно е да се спекулира с това дали вечният Божий Син станал истински човек или не. Писанието ясно показва, че Христос прие истинска човешка плът.
Например, Иисус имал праотци (Римляни 9:5); наречен е “Син Давидов” (Матей 21:9; Иеремия 23:5); роден е от жена, от която получава човешка природа (Лука 1:35). Ето защо, Той е истински човек, имащ тяло, изградено от плът и кръв, и кости (Лука 24:39; Евреи 2:14); човешка душа, което се вижда от факта, че придобива мъдрост (Лука 2:52), чувства (Йоан 11:33; Евреи 4:15) и воля (Лука 22:42). Иисус също така нарича Себе Си “Син Човеческий” (Матей 9:6), а в първото си послание до Тимотей апостол Павел Го нарича “човек” (1 Тимотей 2:5). Освен това, на Него са Му присъщи всички човешки дейности: Той се ражда, преуспява в мъдрост (Лука 2:7, 52), гладен е (Матей 4:2), ожаднява (Йоан 19:28), яде и пие (Матей 11:19), спи (Марк 4:38), страда и умира (Матей 20:18, 19; Йоан 19:30).
Като обръща внимание на факта, че Христос не е приел ангелска природа, а природата на семето Авраамово, Писанието посочва една голяма утеха, идваща от факта, че Христос не само познава нашите слабости, но също така ни съчувства в “нашите немощи” (Евреи 2:17; 4:15).
в) Особености на човешката природа на Христос. – Въз основа на Писанията ние учим, че Иисус има истинска човешка природа. Сега нека обърнем внимание на някои нейни особености.
Раждане от девица. – От времето на Адам и Ева всички хора биват зачевани от мъже и раждани от жени. Иисус, обаче бил роден от жена – Дева Мария, но не е бил заченат от мъж. Той е “семето на жената” (Битие 3:15), Син на девица (Исаия 7:14; Матей 1:23), Която чрез чудотворното въздействие на Светия Дух зачева дете (Матей 1:18; Лука 1:35). Всеки, който вярва, че Бог е всемогъщ (Лука 1:37), не би се усъмнил в истинността на този факт.
Непорочност (Безгрешност). – Всички хора, заченати по естествен начин, са родени с грях (Аугсбургско изповедание, Чл. ІІ, 1). Тъй като Иисус не бил заченат по естествен начин, а е “Светото”, родено от девицата (Лука 1:35), Той нямал унаследена вина и първородна поквареност, с които всички хора се раждат, нито пък извършил грях през живота Си. “Кой от вас ще Ме укори за грях?” (Йоан 8:46); “Който не знаеше грях.” (2 Коринтяни 5:21); “Той не стори грях, нито се намери лъст в устата Му.” (1 Петър 2:22). Тъй като грехът не е съществена характеристика на човешката природа, за Христос наистина беше възможно да бъде истински човек без грях, както по рождение, така и в живота Си. Тази непорочност на Христос не се опровергава от Римляни 8:3, където четем: “Бог… изпрати Своя Син в плът, подобна на плътта на греха”, т.е. за да може да стане наш Заместник и да ни спаси, Христос трябваше да има тяло, “подобно на плътта на греха”, за да може да изпитва всичките мъки и страдания, които ние изпитваме. Поради нашите грехове човешката природа на Христос не била подобие на природата на Адам преди грехопадението, а наподобявала на човешката природа след грехопадението. Но тъй като в Него обитавала “всичката пълнота на Божеството” (Колосяни 2:9), не е било възможно Христос да съгреши и според човешката Си природа.
Безсмъртие. – Заради непорочността Си, човешката природа на Христос е безсмъртна. Ние умираме вследствие на нашите грехове, докато Христос, като безгрешен, не бил подвластен на смъртта и не би могъл да умре поради някаква болест или от старост. Той обаче приел кръстна смърт по собствена воля заради нашите грехове. “Никой не Ми я отнема (душата), но Аз Сам от Себе Си я давам. Имам власт да я дам, и власт имам пак да я приема.” (Йоан 10:18; 19:30).
Имперсоналност. – Обикновено човешката природа се проявява чрез отделната личност, която има свои собствени и индивидуални характеристики. Божият Син приел човешката природа още в момента на въплъщението Си. “Словото стана плът” (Йоан 1:14). “Бог изпрати Своя Син (Единороден), Който се роди от жена (Галатяни 4:4). Затова човешката природа на Христос никога не е съществувала отделно сама за себе си и от самосебе си, проявявайки индивидуални личностни характеристики. Напротив, още от самото начало тя съществува в Личността на Божия Син. Също така човешката и божествената природа на Иисус Христос никога не са се сливали, за да образуват някаква нова природа. Напротив, вечният Син Божий, Второто Лице на Светата Троица приел човешката природа; оттук идва и имперсоналността на Неговата човешка природа. Божият Син бил Този, Който придавал личностния облик на Богочовека Иисус Христос.

3. Единството на Личността на Иисус Христос
а) Христос притежава съвършена божествена и съвършена човешка природа в една Личност. – В посланието до Римляните 9:5 се казва, че Иисус има праотци и следователно Самият Той е истински Човек, но в същото време Той е и “Бог, благословен вовеки”. Така става явно, че двете природи са съединени, за да съставят една личност. Оттук следва, че има един Христос, Който е както истински Бог, така и истински човек (Атанасиевски символ на вярата, 28-35).
“Ние вярваме, учим и изповядваме, че Божият Син, макар че от вечността е отделна и цялостна божествена Личност и ведно с Отца и Светия Дух – истински по същност и съвършен Бог, когато се изпълни времето прие и човешката природа в лоното на Своята Личност. Това обаче на означава, че в Личността на Христос съществуват независимо една от друга две отделни личности, а че Иисус Христос е истински, вечен Бог, роден от Отца от вечността и истински човек, роден от благословената Дева Мария в една Личност”. (Формула на съгласието, Пълно изложение, Чл. VІІІ, 6).
б) Единството на Личността на Иисус Христос е велика тайна (1 Тимотей 3:16). И все пак, за да ни даде някаква представа, Писанието сравнява това единство с единството, съществуващо между душата и тялото: “В Него телесно обитава всичката пълнота на божеството” (Колосяни 2:9). Двете природи обаче, не са се слели и смесили, образувайки нова същност; нито пък едната била асимилирана от другата, изгубвайки своята идентичност, но както душата и тялото, те си остават две отделни природи. Нито пък те водят някакво паралелно съществуване, като две слепени дъски без да имат връзка и взаимоотношение помежду си, но както при душата и тялото, божествената природа прониква и обхваща, а човешката природа бива проникната и обзета от божествената, така че двете съставляват една Личност. “Както разумната душа и плътта съставляват един човек, така Бог и човек са едно в Христа.” (Атанасиев символ на вярата). “Единството на двете природи е толкова тясно и неделимо, че едната не може да се възприема без другата или отделно от нея, а във всяко едно отношение и двете трябва да се разглеждат като едно цяло и все пак по такъв начин, че всяка една от двете да запазва своите същностни характеристики и особености и да не се смесва с другата.” Следователно, където е Божият Син, Божествената природа, там е и Синът Човеческий, човешката природа. От момента, в който Словото стана плът (Йоан 1:14), плътта е неделима от Словото и Словото е неделио от плътта. Затова, макар и различни, двете природи са неделими.
в) Как и кога станало единството на двете природи? – Не плътта, разбира се, стана Бог. Иисус не е бил някакъв обикновен човек за известен период от време, а след това въздигнат до състояние на божественост, а “Словото стана плът” (Йоан 1:14); “Бог изпрати Своя Син (Единороден), Който се роди от жена.” (Галатяни 4:4). Личностното единство станало като вечният Божий Син приел и присъединил в Своята божествена личност човешката природа. Това се осъществило при зачатието на Иисус (Лука 1:35), а малко по – късно още нероденият Син на Мария бил наречен “Господ” (Лука 1:43). Никога, дори и при смъртта на Иисус, човешката Му природа не е съществувала извън и отделно от Словото, но от самото начало тя съществува и ще съществува вовеки в личността на Божия Син.
г) Поради личностното единство на божествената и човешката природа на Христос е напълно уместно да се каже не само, че “Христос е Бог” (1 Йоан 5:20), и че “Христос е човек” (1 Тимотей 2:5), а и както апостол Петър изповядва: “Ти (човека) си Христос, Синът на живия Бог.” (Матей 16:13). “Следователно ние вярваме, учим и изповядваме, че Христос е богочовек, което не би могло да бъде, ако божествената и човешката Му природа нямаха абсолютно никакво общение помежду си.” (Формула на съгласието, Член VІІІ, 10) Тази формулировка следователно изразява вътрешното единство и общение, които съществуват между двете природи на Христос.

4. Взаимоотношения между свойствата на двете природи на Иисус Христос
Поради личностното единство между двете природи на Христос, можем да говорим и за взаимоотношения между свойствата на тези две природи, които биват три вида: идиоматичен, по превъзходство и апотелезматичен.

ДОГМАТИКА - ЕДУАРД КЕЛЕР

СПАСИТЕЛНАТА БОЖИЯ БЛАГОДАТ

2010-08-17T20:59:00.000-07:00

1. Необходимост от благодат. – Всички хора съгрешават (Римляни 3:23) и затова са виновни пред Бога (Римляни 3:19), намират се под проклятието на Закона (Галатяни 3:10) и заслужават смърт (Римляни 6:23). Чрез собствените си сили човек е абсолютно невъзможно да постигне своето собствено спасение “защото чрез делата на закона няма да се оправдае пред Него нито една плът” (Римляни 3:20). Следователно спасението въз основа на нашите дела, е невъзможно и за да бъдем спасени ни е необходима Божията благодат.

2. Сигурността на божествената блаодат. – Божията благодат не е плод на нечие въображение или нещо потенциално възможно, а богооткровена реалност. Заради Своята любов и съчувствие към човека, Бог решил да го спаси чрез смъртта на Своя Син (Йоан 3:16; Римляни 5:8, 10). В такъв случай Божията благодат е мотивационната причина, а изкуплението чрез Христа – деятелната причина за нашето спасение^{^*}. “Защото се яви Божията благодат, спасителна за всички човеци.” (Тит 2:11). “Защото по благодат сте спасени чрез вярата… не е от дела, за да не би някой да се похвали.” (Ефесяни 2:8,9). “Затова оправданието е от вяра, за да бъде по милост, та и обещанието да бъде заздравено за всички.” (Римляни 4:16).

Това учение за спасение по благодат отличава християнската религия от всички други религии по света, които учат, че поради несъвършенството и греховността си човек сам, чрез делата си трябва да овъзмезди (компенсира) и удовлетвори Божията справедливост^{^**}. Макар че се различават по метода и средствата, чрез които това трябва да се постигне, в основата си всички те учат, че човек трябва да придобие своето спасение чрез собствените си усилия и дела. Библията от друга страна учи, че спасението на човека се постига изключително по Божията благодат. Човешкият гений никога не би могъл да сътвори такъв спасителен план, така както той е разкрит в Библията (1 Коринтяни 2:6-10); той е напълно противоположен на нашия начин на мислене; за нас той е “безумство” (1 Коринтяни 2:14). Тази истина, която лежи в основата на цялата християнска религия е доказателство за божествения й произход, докато всички други религии са плод на човешките търсения.

3. Определение за благодат. – В нашето определение за “благодат” ние не включваме благостта, която Бог проявява към всички Свои създания (Псалм 144:9), а имаме предвид благодатта, чрез която Бог спасява грешниците.

Думата “благодат” понякга също означава и дар, качество, добродетел или сила, която Бог дава на човека даром (Римляни 15:15; 1 Петър 4:10). Но когато говорим за “спасителна благодат”, ние нямаме предвид нито едно от тези неща, нито пък подразбираме “придадена” благодат (gatia infusa) или предхождаща благодат (gratia prevenient), посредством която човек може (според това лъжеучение) да осъществи своето обръщане във вярата. Благодатта, чрез която Бог ни спасява е Негов атрибут или качество, което се проявява в отношението Му към човека и в Неговите обещания и дарове, но тя не се предава на човека като негово лично качество (Например: Любовта си към ближните можем да проявим по различен начин, но не можем да я вложим у тях.) Според римокатолическото учение “благодатта” не е качество присъщо само на Бога, а “свойство, вложено от Бога в човешката душа”, с чиято помощ той трябва да върши добро и да постигне своето опрощение. Когато те казват, че сме спасени “по благодат”, това е нещо съвсем различно от нашето разбиране за спасение по благодат. Божията благодат, по която сме спасени, е “favor Dei” милосърдното, любящо благоразположение и благоволение Божие към човека, заради което Той опрощава греховете на заслужаващото вечна смърт човечество; това е незаслужената Божия любов към човека (Йоан 3:16; Тит 3:4,5). Затова от разбирането за благодатта трябва да се изключат всякакви схващания за човешки заслуги. Божията благодат ни най – малко не е мотивирана или повлияна заради някакво наше достойнство; всъщност дори и най – значителното привнасяне на човешки заслуги и достойнства напълно разрушава правилното разбиране на благодатта. “Но, ако е по благодат, не е вече по дела; защото, инак, благодатта не би била вече благодат. Ако пък е по дела, то това вече не е благодат; защото, инак, делото не би било вече дело.” (Римляни 11:6). Следователно “Божията благодат” и “човешките заслуги” са две взаимоизключващи се понятия. Човек не може да бъде спасен отчасти по Божия благодат и отчасти заради собствените си заслуги; би могло да бъде или едното, или другото, но никога двете заедно. Тъй като човек не може да бъде спасен чрез собствените си дела, то следва, че спасението му е възможно само по Божия благодат.

Тъй като благодатта е единствено в Христа Иисуса и човешките заслуги са изцяло изключени от представата за благодат, то ние говорим единствено за Христовите заслуги по отношение на нашето спасение. “Оправдавайки се даром, с Божията благодат, чрез изкуплението в Христа Иисуса.” (Римляни 3:24). Бог не би проявил никаква благодат към грешниците, ако изискванията на Неговата святост и справедливост не бяха напълно удовлетворени чрез активното и пасивното послушание на нашия Изкупител. Следователно не можем да говорим за Божията благодат отделно от изкуплението на Христос и Бог е благодатен към грешниците единствено в Христа и заради Него. Тези, които вярват в Божията благодат, но отхвърлят Христовото изкупление и заместничество^{^*}, вярват в нещо, което не съществува, и един ден ще открият, че “Бог е огън, който изтребя.” (Евреи 12:29). Божията благодат ни се дава чрез Иисус Христос (1 Коринтяни 1:4).

4. Характеристики на спасителната благодат.

а) Божията благодат е всеобхватна. Тя не се ограничава до отделни богоизбрани личности, както учи реформисткото богословие, а се простира до всички хора. “Защото се яви Божията благодат, спасителна за всички човеци.” (Тит 2:11). “Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден син… “ (Йоан 3:16). “Който иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината.” (1 Тимотей 2:4); (Иезекиил 33:11). Тъй като Христос е изкупителна жертва за греховете на целия свят (1 Йоан 2:1, 2), то Божията любов в Него достига до всички хора. В Библията обаче не се споменава, че и за падналите ангели има благодат и изкупление.

Фактът, че само малцина ще бъдат спасени (Матей 7:13, 14) и то единствено по Божия благодат, не обезсилва истината, че Бог е благодатен към всички хора. И двете истини, че благодатта е всеобхватна и че тя е единствената, която спасява, трябва да се отстояват въз основа на Писанията. Ако Божията благодат не се отнасяше до всички хора, нито един човек нямаше да е сигурен дали я има или не, защото у всеки щеше да има съмнение, дали Божията благодат е наистина предназначена за него. Нито пък някой щеше да е сигурен в Божията благодат, ако по някакъв начин тя зависеше от неговите заслуги, защото той никога нямаше да има увереността, че е извършил достатъчно добри дела, за да я заслужи.

б) Божията благодат е действена. Тя не е илюзорно чувство, а се проявява в това какво Бог е извършил и все още върши за спасението на човека. Тъй като Бог възлюби света, Той изпрати Сина Си, за да го спаси (Йоан 3:16). “Бог доказва любовта Си към нас с това, че Христос умря за нас, още когато бяхме грешни (Римляни 5:8). Чрез проповядването на “Евангелието на Божията благодат” (Деяния 20:24), Бог продължава да дава на всички хора дара на спасението, придобит чрез изкупителното дело на Христос. Всички Божии деяния, чрез които хората са привлечени към вярата, оправдани, осветени, запазени и в крайна сметка, спасени чрез нея, са мотивирани от тази благодат. “Защото по благодат сте спасени чрез вярата.” (Ефесяни 2:8).

в) Божията благодат е безусловна и неизменна, което се вижда не само от това, което Бог, подбуден от тази благодат е извършил и продължава да върши, но и от това, което Сам Той изрича: “Жив съм Аз, казва Господ Бог: не искам Аз смъртта на грешника, но да се отвърне грешникът от пътя си и да бъде жив.” (Иезекиил 33:11). Христос пък оплаква непокаялия се Иерусалим (Лука 19:41), като казва: “Колко пъти съм искал да събера чадата ти, както кокошка събира пилците си под крилете си, и не искахте.” (Матей 23:37). Затова не бива и за миг да се съмняваме, че Божията благодат е чистосърдечна, безусловна и неизменна.

г) Божията благодат е плодотворна. Така, както е разкрита чрез възвестяването на Евангелието (Вж. 1 Солуняни 2:13), Божията благодат притежава вътрешноприсъща сила да пробужда сърцето на човека^{^*} и да го превръща в добра почва^{^**} за семето на Божията истина. Причината обаче, поради която сърцето на човека понякоа се оказва лоша почва за Божията благодат^{^***} и той я отхвърля, се корени не в несъвършенството или слабостта на благодатта, а в покварената воля на човека. “И не искахте!” (Матей 23:37). “Вие всякога се противите на Светия Дух.” (Деяния 7:51).

* По природа човек е прокълнат и обречен заради състоянието, в което се ражда и заради делата, които върши, но заради Божията благодат в Христа бива спасен.

*^* Тоест чрез добрите си дела и начин на живот ще се усъвършенства и ще покрие (компенсира) греховете си, което пък от своя страна ще удовлетвори Божията справедливост.

* Тоест че Христос съвършено изпълни Божия закон вместо нас, пое нашите грехове върху Себе Си и беше наказан вместо ние да бъдем наказани.

* Тоест създава вяра у него

*^* Виж Лука 8:8

*^** Пак там, Лука 8:5,7

ДОГМАТИКА - ЕДУАРД КЕЛЕР